Когато излезе и последният войник, Хенриета скочи и отиде бързо до полуотворената врата. Надникна предпазливо през пролуката. Пренасяха тежко ранените по коридора. Следваха леко ранените, по бледите им, обезкръвени лица се четеше мъката и отчаянието на победените.
Изведнъж видя Даниъл. Той вървеше, но се олюляваше. Лявата му ръка висеше неподвижна до тялото. Хенриета видя кървавата рана и изпита усещането, че още малко и отново ще припадне. Но облекчението и решителността й придадоха сили. Даниъл е жив, а раната няма да е опасна, ако се лекува навреме. Но как да измъкне съпруга си от тук? Нито за миг не й мина през ум, че може да се окаже невъзможно. В края на краищата всичко беше въпрос на умен замисъл.
Хенриета се измъкна от караулката и последва, скрита в сянката, редицата пленници. В задния двор на къщата ги отведоха в една плевня. Портата остана отворена и само двама войника с мускети в ръце седнаха от двете й страни. Единственият път за бягство водеше покрай сградата на главната квартира, където гъмжеше от въоръжени. Затова нямаше и смисъл да си създават особени грижи относно възможността за бягство.
Хенриета побърза да се върне в караулката. Още преди любезните й стопани да са се появили, тя зае отново мястото си до огъня и затвори очи. Изпълваше я една единствена мисъл: да отиде при Даниъл, да превърже раната му, нежно да го докосне…
— Получихте ли имената на новите пленници?
Този въпрос на един върнал се постови предизвика у Хенриета невероятно напрежение.
— Не, ще почака до утре. — Прозявка подчерта това решение.
— Утре до обед ще са готови списъците на всички пленници. Благородниците ще бъдат откарани направо в Лондон, за да ги разпитат.
Значи вече нямаше време за губене! Хенриета се размърда, протегна се и се огледа примижала.
— Имате ли нужда от нещо, госпожо? Не можахме да научим нищо за опълчението на Кент. По всяка вероятност вече са разпуснати.
— В такъв случай най-добре ще е май да се прибера у дома. А сега бихте ли ми показали, моля, къде е онова местенце.
— В двора и вдясно, госпожо. Минете по коридора и после през задната врата.
Хенриета излезе с благодарна усмивка от помещението. На двора нямаше жив човек, но стражите още седяха пред отворената врата на плевнята. В сянката на стената Хенриета накъса фустата си на ивици и ги сложи, така че да се виждат, под мишница. После прекоси преспокойно двора.
— Имали сте тука ранен, за когото трябва да се погрижа. Ще бъде изпратен в Лондон на разпит.
Мъжете знаеха, че в главната квартира не бива да се мотае никой, който си няма там работа. Гледаха без особено любопитство тази млада жена и не проявиха недоверие. Единият забеляза само:
— То вътре има много ранени.
— Сигурно, но за него ми казаха.
Войникът пропусна Хенриета и тя влезе в плевнята. Взря се напрегнато в превитите силуети върху сламата. Повече спяха.
Даниъл беше седнал, облегнат на задната стена, изпружил крака и притиснал ръка към гърдите. Лежеше, затворил очи, в полудрямка, в която пред погледа му непрекъснато изплуваше неговата малка Хари… неговата прекрасна Хари, неговата любвеобилна, жертвоготовна, решителна… Когато пронизващата болка стана непоносима, Даниъл отвори очи. До него беше коленичила Хари.
Даниъл затвори веднага отново очи, за да пропъди магията. После погледна пак. Но Хенриета още беше там и изразът на лицето й издаваше, че очаква със страх реакцията на съпруга си. Какво ли щеше да приеме поредното и непослушание?
— Дойдох, за да съм с теб.
— И, предполагам, за да ми помогнеш — измърмори Даниъл със смях. Господи, какъв упорит сън! И просто не искаше да свърши.
— Да, искам. — Тя докосна много нежно устата му с устни. — Не бива да се подиграваш, Даниъл. Положението е прекалено сериозно. — Тя погледна счупената китка и посегна към приготвените бинтове. — Ще те превържа, скъпи, но много ще те боли. Ще трябва да си много храбър.
— Не повече отколкото досега, елфичке. — Даниъл я гледаше втренчено. Изглежда Хари все пак не беше плод на изпълненото му с болка и страх въображение. Но какво по дяволите, търси тя тук?
— Какво правят децата? И как е Джулия?
— Децата са при Доркас, а Джулия роди здраво и силно синче. Аз й помагах. Къде е Уил?
— Надявам се, на сигурно място. Вчера заранта двамата с Том поеха към Уйтли.
— Оставил те е в беда? — Хенриета го гледаше и не вярваше.