Цареше доста голям хаос. Викове и заповеди цепеха въздуха, докато най-сетне дадоха сигнал за тръгване. Редом с Даниъл куцукаше събрат по нещастие, когото връх на пика беше ранил в бедрото.
Когато потокът пленници минаваше покрай тях, хората излизаха от къщите си. Тук-там някой им подаваше вода или мляко, крайщник хляб и парче сирене. Нерядко прозвучаваха и окуражителни викове. Не всеки в тази страна се радваше на режима на парламента и някои си поплакваха скришом за краля, за когото никой не знаеше къде е. Беше успял да избяга от бойното поле, но дали е могъл да стигне до някое пристанище, за да замине за чужбина, оставеше неизвестно.
Присъствието на млада жена, яхнала кокалест пъстър жребец, не привлече ничие внимание. Беше само част от огромната тълпа. По залез слънце се чу заповедта за отдих. Направиха лагера насред голяма ожъната нива и пленниците, както и техните пазачи, се отпуснаха с облекчение на земята. За вечерята победените трябваше да разчитат на щедростта на местното население. Млада жена с кошница ябълки и весела усмивка на уста се смеси с гостоприемните селяни.
Даниъл си взе от кошницата хрупкава зелена ябълка.
— Благодаря ви, госпожо.
Тя впери поглед в лицето му, различи острите линии, вдълбани от болката и преумората около очите и устата му. После се озърна.
— Войниче… извинете, сър — извика тя на един от стражите на групата на Даниъл. — Войникът се довлече бавно до нея.
— Да, госпожо?
— Сър, аз познавам този мъж. Казва се Болт, приятел е на брат ми. Та си помислих… рекох си, че… ами той е ранен, та мога да го подслоня за тази нощ у дома. На няколко крачки е, през пътя. Ще му сложа вечеря и един сламеник… то се знае, че ако трябва да дойде и някой от охраната…
Перспективата за удобна пренощуване и добро ядене беше примамлива, пък и войникът нямаше нищо против пленника.
— Много мило от ваша страна, госпожо. Но трябва да се обадя на сержанта. — Той се запъти към огъня, край който се бяха разположили офицерите.
— Ще ходиш по-добре с помощта на тояга — каза междувременно Хенриета и подаде на Даниъл един дебел клон, който беше скрила между диплите на роклята си.
Както гледам, моята задача ще е да се отърва от стража, размисляше Даниъл. Дано имам още достатъчно сили в здравата ръка, за да използвам успешно клона. Той се отпусна тежко на тоягата и се помъчи да изглежда като човек на края на силите си. Изглежда много добре се беше преструвал, защото когато войникът се върна с разрешението, той погледна съчувствено Даниъл и не възрази нищо против тоягата.
— Е, сър и вие ще се почувствате по-добре на мекото легло.
— Да, сигурна съм — потвърди Хенриета. — А сега ме последвайте, моля, до къщи.
Тя преведе спътниците си през полето, по-надалеч от лагера.
— Напреки е по-близко — извика, доволна, през рамо, когато се провря през дупка в плета на другия край на нивата. — Сега още малко по пътя и ей там, пак през плета. Къщата е зад горичката.
Тя спря, за да изчака Даниъл, който се влачеше с мъка.
— Ама казахте, че било на няколко крачки — измърмори войникът и се озърна да види изминатия път.
— Няколко големи крачки. — Хенриета го възнагради с очарователна усмивка. После хвърли бърз поглед на Даниъл. Може би ще е по-добре да вървите сега вие пръв, сър. — Явно трябваше да стане веднага. Даниъл награби здраво тоягата и се прехвърли много тромаво през плета.
Хенриета запретна поли, прехвърли се на отсрещната страна и падна с вик в обраслия с трева изкоп. С един скок войникът се озова до нея, наведе се над нея.
— Ей, госпожо, наранихте ли се?
Даниъл вдигна тоягата, тя изсвистя и стражът падна като камък на земята.
Хенриета веднага скочи.
— Много ми е жал за него, беше толкова мил. Надявам се, не си го убил, нали?
— Сигурен съм, че не. — Даниъл се наведе и се заслуша за миг.
— Диша съвсем спокойно. Няма да остане дълго в безсъзнание.
— Значи трябва да побързаме. Жребецът е в горичката, ей там отсреща. Спънала съм го. — Тя изтича до група дървета в края на нивата.
Даниъл захвърли тоягата и я последва. Радостта от успешното бягство му даде сили да надвие умората, поне засега.
Когато се скриха в горичката, Даниъл въздъхна облекчено, въпреки че не хранеше прекалени надежди относно своята сигурност. Изпадналият в безсъзнание войник можеше всеки миг да се събуди, а бяха все още твърде близо до лагера, за да са извън всяка опасност.
Жребецът пасеше преспокойно на една полянка.
— Ето ни. — Хенриета се облегна за миг на един ствол и затвори очи.