— Хари, добре ли си? — Даниъл гледаше загрижен крехкото същество. — Всичко това наистина не е работа за жена, която очаква дете.
— Добре съм, Даниъл. Беше от напрежението. Хайде, трябва да се преоблечем.
— Какво искаш да кажеш?
Тя го погледна лукаво, но неуверено.
— Ами казах си, че ако ще търсят ранен воин и млада жена, на младо момче и баба му сигурно няма да обърнат особено внимание. — Тя извади от чантата някакво вързопче. — Вземи, това е за теб.
Даниъл я гледаше слисано. Тя разстла пред него широка тъмна горна дреха, памучен панталон и тежко наметало с качулка.
— Сериозно ли говориш? — попита той строго.
— Моля те, забрави тези предразсъдъци и не почвай да ми говориш за честта на семейство Дръмънд. Става дума за живота ти, Даниъл. Тъй че можеш да позабравиш достойнството си. Мислиш ли, че дори кралят е могъл да си го позволи? — Тя сложи дрехите в ръцете му и извади още едно, по-малко вързопче.
— По дяволите! — Даниъл гледаше с отвращение дрехите. — Откъде изнамери всичко това?
— От един простор, тази заран рано — призна тя. Малко ме гризе съвестта заради кражбата, но наистина нямах друг изход.
— Допускам и това — измърмори Даниъл и се загледа как Хенриета си сваля роклята и фустата. Трепереше в тънката риза, докато навличаше вълнения панталон.
— Това е ужасно! — извика тя гневно, докато напразно се мъчеше да се закопчае. — Затлъстявам! Бях сигурна, че ще ми станат, а ето че не мога да ги закопчея.
— Е да, сега фигурата ти се променя — напомни й спокойно Даниъл и се помъчи да свали с една ръка жакета си. — Остави ги разкопчани и пусни ризата отгоре.
— Да, ще се наложи. — Тя помогна на Даниъл да облече дрехите презглава и да ги върже на кръста. — Дано панталонът ти за езда не са подава. Няма ли да е по-добре да го събуеш?
— За нищо на света! — заяви той натъртено. — Няма да прекосявам страната без панталон.
— Хайде, не ставай смешен. — Хенриета му закопча ризата. — Я виж каква чудесна бабичка стана! В гласа й звучеше смях, очите й блестяха и въпреки отчаяното положение и Даниъл не можа да не се усмихне.
— За бога, подай ми наметалото — настоя той, — та поне да по-закрия позора си под него.
— Трябва да нахлупиш дълбоко качулката и да вървиш много приведен — подсказа му Хенриета. — Освен това ще трябва да яздиш на дамското седло. — Тя навлече груба вълнена жилетка, натъпка си косата под тесен каскет и вдигна от земята шепа кал.
— Размажи ми това по лицето. Така по ще приличам на гаменче.
— Ти не само приличаш, ти си гаменче! Даниъл размаза щедро пясък и пръст по челото и бузите й, залепи й малко влажна тиня на върха на нослето, а после целуна Хенриета. — Много се надявам, че някой ден, в не много далечно бъдеще, ще имам възможност да те целуна по-продължително.
— Боя се, че никога няма да можеш, ако губиш ценно време, за да обсъждаш плановете ми. — Гласът на Хенриета беше неуверен, на устните й се появи усмивка, изпълнена с обещание и съжаление. — Ще можеш ли да яхнеш с една ръка коня?
— Да не ми пречеха полите, щеше да е много просто.
Въпреки това той успя, после привлече със здравата си ръка Хари на седлото пред себе си.
— Конят е отпочинал и може да ни откара до Оксфорд. Там, в наемната конюшня, ще го разменя отново срещу моята кобила, а с нея ще стигнем до Лондон. Призори ще можем да сме в Оксфорд, а привечер в Лондон.
— Няма да препуснем към Лондон, а към Уйтли — заяви Даниъл.
— Но моят план беше друг.
— Възможно — отговори той спокойно. — Само че и аз имам свой план.
— Мисля, че е много по-разумно да стигнем час по-скоро в Лондон. Колкото по дълго сме на път, толкова по-голяма ще е опасността. Не виждам и защо пожела изведнъж да поемеш ръководството, след като скроих толкова успешен план. — В гласа й звучеше обида.
— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да яздиш цяла нощ, а след това и цял ден, много се лъжеш. — Даниъл беше все още спокоен. — Миналата нощ не си мигнала, вече ти е призляло веднъж от умора, тъй че сега край! Дори да не беше бременна, нямаше да го позволя. Тръгваме за имението на Озбъртови и ако искаш да се караш с мен, ще ти напомня, че едната ми ръка е здрава.
Хенриета обърна глава и погледна през рамо Даниъл. Кафявите й очи блестяха радостно на мръсното личице въпреки явните признаци на умора.
— Много си ми благодарен, няма що.
— Не, елфичке, не съм неблагодарен — отговори й нежно Даниъл. — Хайде, тръгваме! — Той подкара жребеца. — Искам час по-скоро да те настаня в леглото.
— Сигурен съм, че ще настаниш и себе си. — Тя се облегна за миг на Даниъл, докато жребецът се измъкваше с двойния си товар от гъсталака.