— Останете колкото искате! Пратеници на парламента още не са ни посещавали, нямаме основание и да ги очакваме. Тъй че домът ни е достатъчно сигурен. Бях дочул, Дръмънд, че сте бил пленен. Хенриета ли…
— Да, така е — потвърди Даниъл с горда усмивка. — Хенриета… лекомислена както винаги, щом реши да проявява любовта си към ближния… уреди бягството ми. Дължа й живота си. — Той я целуна нежно по челото. — Но тя трябва сега веднага да си легне. Имате ли слугинче, което да й помогне да се съблече?
— Ще викна старата ни бавачка — извика веднага Уил. — Тя познава Хенриета от детските й години.
— Не се налага да ме пращате да си легна — обади се Хенриета, която се беше отпуснала в едно широко кресло. Гласът й звучеше странно измъчено и слабо. — Кога ще продължим за Лондон?
— Ти няма никъде да ходиш, елфичке — заяви натъртено мъжът й.
— О, сър Даниъл… о, не мога да повярвам на очите си. — Том беше застанал, смаян, в рамката на вратата. — Бях сигурен, че сте в плен.
— Наистина беше — каза Хенриета. — Докато не се появих аз.
Том я изгледа слисан.
— О не, наистина! А пък аз, когато ви вдигнахме на бойното поле край Престън, заявих, че сте едно диво, своенравно същество.
Даниъл се усмихна.
— Том, онова добро дело ми донесе благословия, каквато човек едва ли може да заслужи със целия си живот. — Той се обърна отново към присвитата фигурка на стола с висока облегалка. — Скъпа, искам да си легнеш и то веднага.
— Мисля, че ще се ободря веднага щом хапна нещо — заяви Хенриета. — А после ще тръгнем за Лондон, при момичетата. — Трябваше да се напрегне много, за да намери подходящите думи. — Ще можем, вярвам, да наемем кола… и да я натоварим с картофи… или със зеленчук… не буди подозрение и ще е по-лесно за теб, отколкото да яздиш.
Предложението й бе прието с невероятно мълчание, прекъснато едва когато стара жена с боне и престилка влезе в стаята. Тя сякаш не видя нищо необичайно в това събиране толкова рано сутринта.
— Е, госпожице Хенриета, какво правихте през всички тези години? — Тя се приближи бързо към нея. — Доста сте поотслабнала. То си личи въпреки мръсотията.
— Няма ли да тръгнем за Лондон? — Хенриета гледаше със широко отворени очи отчаяно Даниъл. — Не ме оставяй тук… моля те, не ме изоставяй пак, Даниъл!
Даниъл я вдигна и я притисна към гърдите си.
— Скъпа, нямам никакво намерение да те напускам нито за ден, нито за миг — обеща той, разбрал нейното будещо съчувствие състояние. Страхът и отчаянието, които беше потискала толкова време, за да успее да осъществи плана си, сега си взимаха своето. — Том ще иде в Лондон и ще доведе децата.
— Разбира се, лейди Дръмънд — побърза да я увери Том. — Само след час ще съм прекосил планини и долини. Не се тревожете — каза той и излезе от стаята.
— Хайде, елфичке, ще те придружа до горе, а бавачката ще ти помогне да си легнеш. В най-близко време ще трябва да се грижиш вече не само за себе си.
— Билков чай с мед ще й дойде добре. Вие много го обичахте, нали госпожице Хенриета? Хайде, ела миличка.
Хенриета забрави решителното си упорство. Тя се остави на грижите на бавачката, усети само как я съблякоха, как топла вода докосна кожата й, дъхави, чисти чаршафи обгърнаха тялото й, после й дадоха да пие дъхав билков чай. Даниъл беше през цялото време до нея, галеше я, говореше й нежно или й държеше ръката. После тя потъна в дълбок, лековит сън.
Даниъл гледаше спящата си жена и се питаше как ли се е появило на бял свят такова невероятно, чудесно същество, как е могъл този любещ, жертвоготовен характер да се формира в детство като нейното. Питаше се още с какво е заслужил дара на нейната любов и безмерната радост, с която тя изпълваше целия му живот.
— Хари, татко наистина ли се е преоблякъл като дама?
— Със сигурност не като дама, Лизи, а като стара селянка в груби вълнени селски дрехи. — Даниъл влезе засмян в огряната от слънцето спалня, където съпругата му, подпряна с възглавници, лежеше в широкото легло, а дъщерите му се бяха изтегнали без много да му мислят върху завивката.
— Какво чудесно приключение! — каза замечтано Лизи. Толкова бих искала и аз да изживея някой ден такова нещо.
— Аз не. — Нан се спусна от леглото и се вкопчи в баща си. — Татко е с болна ръка, а Хари трябваше цяла седмица да пази леглото. Не ми се вярва авантюрите да са нещо чак толкова хубаво.
Даниъл се наведе и я вдигна малко нескопосано със здравата си ръка.
— Мисля, че си напълно права, Нан. За себе си мога да кажа, че ми е дошло до гуша от приключения. Долу в трапезарията са госпожа Озбърт и Джулия с малкия Робърт. Защо не слезете да ги поздравите?