Лари Нивън
Безръките
Ние летяхме над червената пустиня. Галеха ни нежните червени лъчи на на Даун. Пред мен се носеше Хилсън, моят водач, и ми показваше как да управлявам въздушния велосипед.
Детството си бях прекарал сред равнини, а по-голяма част от останалия си живот в градовете на Земята, където всеки вид летателен апарат беше обявен извън закона, ако не е автоматизиран напълно.
Полетът ми доставяше истинско удоволствие, макар да бях още несигурен и неумел, но пустинята под мен ми предоставяше достатъчно място да правя грешки.
— Тук — посочи Хилсън.
— Къде?
— Там, долу. Следвай ме.
Въздушният му велосипед направи изящна крива вляво, забави ход и се заспуска. Последвах го някак-си неуверено, закъснях и изостанах малко. Когато кацнах видях нещото.
— Това малко кълбо ли?
— Да именно то.
Отгоре пустинята изглеждаше мъртва, без никакъв признак на живот. Но не беше така; в пустините на повечето обитаеми планети има живот. Височината не ми позволи да видя бодливите сухи растения, които събираха вода в сърцевините си; имаше цветя, които след първия дъжд разцъфтяваха и семената им чакаха следващия дъжд — може и ден, може и десет години; мяркаха се насекоми с четири крака без стави и други четириноги, топлокръвни, слаби, с дебела кожа, не по-големи от лисица и вечно гладни.
И тук също така се намираше космато кълбо с диаметър около два метра и плешив заоблен връх. Различихме го на червеникавия пясъчен фон единствено по хвърлената сянка. Бяхме се приземили в непосредствена близост до него. Помислих си, че ме правят на глупак, защото това кълбо съвсем не приличаше на животно, а по-скоро на голям кактус.
— Да го последваме — предложи Хилсън.
Професионални екскурзоводи из пустините на Даун не съществуваха. Бях се спазарил с този човек, мълчалив по характер, набит и с черна кожа, да ме съпровождо срещу добро заплащане, но така и не успях да спечеля приятелството му. И не криеше отношението си към мен.
— Сега да го заобиколи и го виж отнапред! — продължи да нарежда.
Изпълних указанията и веднага се засмях. Съществото притежаваше пет крайника. Там където докосваше плоската скала кръглото му тяло се бе сплескало с размери метър и половина на метър и половина. Дълги гладки коси се разтилаха по камъка като дълга пола и покриваха с полупрозрачната си завеса две разперени но много малки розави и голи лапи — по форма и големина приличаха на лапите на датски дог.
И на височина около метър от същите тези коси стърчаха още две лапи с дълги извити пръсти, украсени накрая с ненужни остри нокти. Над тях се виждаше отвор, приличащ на уста, дълъг пэчти метър, без устни, извит нагоре в краищата и едва личащ под косата. Очи не се забелязваха. Това кълбо много приличаше на идол от каменния век или на карикатура на дебел човек.
Хилсън търрпеливо чакаше да престана да се смея.
— Наистина странно същество — каза той някак си предизвикателно, — но иначе умно животно. Под онова плешиво теме се намира мозък, който е по-голям от мой и твоя взети заедно.
— Никога ли не е правило опит да се свърже с тебе или някой друг?
— Нито с мен, нито с някой друг.
— Дали си служи с някакви инструменти?
— Откъде накъде? Виж му само лъцете! — той се изгледа с насмешка. — Е, видя го, нали?
— Да, но май напразно бих път до тук.
— Поне се наслади на вида му.
Отново се разсмях. Животното не мърдаше, не виждаше и се излежаваше като лениво, затлъстяло, молещо за още лакомства куче-дребосък. Но то ще ми стане така или иначе клиент.
— Достатъчно — изрекох аз, — да си вървим вече.
Загубено време и сили. Две седмици прекарах в специално помещение, докато се подготвя за това пътешествие. Разбира се, разходите поема фирмата, но в края на краищата аз ще плащам. Ще дойде ден, когато тази фирма ще бъде моя.
Хилсън взе чека, не изрече нито дума, сгъна го на четири и го напъха в джоба си, където се намираше запалката му.
— Ще пийнеш ли нещо? — поканих го аз.
— Може — отвърна той.
Оставихме взетите под наем въздушни велосипеди в началото на вътрешния град и се качихме на лентовия път. Хилсън се прехвърляше от лента на лента и аз с труд го следвах. Накрая се оказахме пред огромен сребрист куб с извит синкав надпис — „Ирландско кафене Сцилър“.
Вътрешността също беше кубична. Едноетажното помещение се издигаше нагоре около четиридесет метра. Сепарета във вид на подкови запълваха цялата зала така гъсто, че между тях едва можеше да се мине, а във всяко сепаре посредата се намираше кръгла масичка. От пода се издигаше нещо приличащо на дърво, дългите клони стигаха тавана и се простираха над гостите така, сякаш ги защитаваха с прибляскващите накити. Някъде по средата на стеблото се намираше механизмът, който задвижваше бара и неговия обслужващ персонал.