Като лекал, който използува стомашна сонда не по предназначението й, грогът ме бе напълнил със своя информация. Това знание го усещах подобно на ледени парченца, плаващи в мозъка ми.
Разбира се, можех да се съмнявам в казаното ми.
Например, можех да се съмнявам, че никой от грогите не би побягнал в Даун или не би достигнал Хинкс. Съмнявах се в техния страх, в безпомощността им, в умилителната молба за помощ. Но трябваше сам на себе си непрекъснато да си внушавам тези съмнения, иначе те изчезваха и оставаше ледената увереност.
А това определено не беше шега, ама никаква шега.
Ние трябваше да ги унищожим. Веднага! Хората трябваше да напуснат тази планета. После трябваше да се направи нещо със слънцето. Или най-малкото да поръчаме на някой старомоден бомбандировчик да преобърне наопаки планетата.
Но те бяха се обърнали към мен. Единствено към мен. И искаха помощ от мен.
Смъртният страх, че могат да се отнесат към тях като към възкръснали робовладелци, ги бе накарал да го направят тайно. Ако се бяха доверили на д-р Фулър, той веднага би прекъснал опитите си. Или далновидните гроги сами биха прекъснали работата му. Те по-скоро биха умрели от глад, отколкото да издадат тайната си.
Но при първа възможност те се бяха обърнали към мен?
Мозъкът им беше много размит. Господи! Каква възможност им се падна! Нужно им беше това, което само хората можеха да им дадат. Още не знаех какво им трябва, но едно беше ясно: те искат да се започне. Тук се очертаваше подходящ пазар. Гаранция за добрата им воля и лоялност наистина липсваше, но правилата на поведение можеха да се съчинят и да се приемат.
И в главата ми непрекъснато плаваха ледените парчета на кристалноясната увереност.
Аз не исках да губя нито грам от тази увереност.
Станах, поръчах масло от земни орехи, шунка, домати и салата. Поднесоха всичко, но без майонеза. Бях се опитал да им обясня какво представлява, но тукашните готвачи не познаваха такова изделие на кулинарното изкуство.
Прекрасното в случая беше, че грогите не бяха се обърнали към кзините, когато последните са господствали на планетата. Биха ги изтребили или, което щеше да е по-лошото, биха ги принудили да им станат съюзници против човешката раса.
Дали кзините не са се хранели с гроги? Ако е било така… Не, тези кълба не са лакома хапка. Не са могли да бягат.
Продължавах да се наслаждавам на червеникавия залез, като на противоположната страна светлосините звезди сияеха над черната равнина. Може би е време да отида на космодрума и да се кача на първия отлитащ звездолет? Но да направя това ми трябваше да не виждам тези звезди и това небе. Каква глупост… Аз не можех да се противопоставям на грогите, докато те разговаряха с мен по този начин…
Да, този частичен отговор на въпроса ме измъчваше. Свързах се с компютъра за поръчки и изредих дълъг списък.
Постепенно един след друг заидваха отговорите. Сред тях научих за наличието на хибриден алфафейграс, който вирееше при светлината на червено слънце. Семената му се намираха в трюмовете на същия този кораб, с който бях пристигнал. Те се внасяха в съответствие със селскостопанската програма на Даун. Така че…
На следващото утро се отправих в пустинята сам. Падна ми се същото въздушно колело, в компютъра на който курсът не беше изтрит и аз с лекота намерих мястото на грога. Възможно бе да е друг, не бях никак сигурен, но това нямаше никакво значение. Кацнах до него и почаках известно време докато нежните пипала не обхванаха мозъка ми. Не усетих нищо, абсолютно нищо, но знаех, че грогът чете моите мисли.
Отново с познатата ми кристална ясност дойде увереността, че ме чакаха.
— Излез — казах, — излез и остани при мен.
Грогът не се помръдна.
Но увереността бе същата като вчера: очакваха ме. Добре дошъл. росто великолепно. Потърсих в чантата си плоския и тежък предмет.
— Не беше лесно да се намери — обясвих на грога. — Това е музеен експонат. Ако хората на Даун не се опитваха всичко да правят със собствените си ръце, едва ли щях да го открия.
Поставих апарата на няколко крачки от грога, отворих капака, сложих лист хартия и включих захранването.