— Интересно място — каза Хилсън. — Тези сепарета би трябвало да летят. — Той млъкна и зачака да се възхитя, но аз не казах нищо. — Но не успяха да го направят — продължи той. — Макар… идеята да е прекрасна. Сепаретата и масите се носят из помещението и ако хората решат да се срещнат със свои познати от друго сепаре, то трябва само да се приближат едни до други и да се съединят с магнитното поле.
— На пръв поглед изглежда много забавно.
— Би било интересно. Но човекът, който измислил това нещо изглежда е забравил основната цел на посетителите — те идват тук да се напият. Сепаретата се блъскали като скутери. Питиетата се разливали. Тези, които седяли долу се ядосвали и често ставали побоища. Аз си спомням, как един тип го изхвърлиха, но се спаси, като се хвана за някакъв клон. Но един друг нямаше подобно щастие и се преби.
— Затова ли сепаретата си седят сега на пода?
— Не. Отначало се опитаха автоматично да ги управляват. Но въпреки това питиетата продължаваха да се изливат, а и на някои посетители им харесваше да го правят нарочно. Възникна своеобразен вид спорт. Докато една вечер на някакъв луд не хрумнала мисълта да направи късо съединение с автопилота. Забравил, че ръчното управление било изключено. Сепарето му пикирало и ранило три важни личности. Оттогава сепаретата стоят здраво закрепени за пода.
Летящ поднос ни поднесе две студени чаше и бутилка „Син огън 2728“. Барът по това време бе полупразен. Посетителите го изпълваха по-късно. Когато изпихме половината от бутилката, аз започнах да обеснявам защо това замразено дестилирано вино го наричат миротвореца на Кресланд: гъвкавата пласмасова бутилка имаше много тясно гърло и широк отвор и ако не беше празна, представляваше истински опасен боздуган.
Хилсън повече нямаше да получава пари от мен и затова започна да говори много. Аз правех същото. Макар, казано искрено, не ми се искаше. Но по дяволите предпазливостта — намирах се на хиляди светлинни години от Земята, далеч от фирмата и от милите ми съседи, които добре познавах. Докато тук бях на края на населеното от хората пространство. Намирах се на Даун — почти пуст свят с няколко отдалечени едни от други огнища на цивилизацията и доста рани от предишните войни. Тук фермерите трябваше да използват ултравиолетови лампи за да получат някакъв плод от културите си. Звездата, едно червено джудже, беше прекалено слаба.
На такова място се намирах. Тук трябваше да се наслаждавам на живота сега. И го правех. Хилсън беше приятен събеседник, а една бутилка „Син огън“ на никого не би причинила някаква вреда. Скоро поръчахме втора бутилка. С настъпването на вечерта в бара хората се увеличаваха.
— Имам една идея — подхвърли Хилсън. — Нали нямаш нищо против да говорим за бизнес?
— Не. Каква е работата?
— За твоята работа.
— Разбира се, че не. Но защо питаш?
— Така е прието. Доста хора не обичат за говорят за служебни неща. Други пък предпочитат да забравят за час два работата си.
— Прав си, така си е. Така че?…
— Както произнасяш думата „безръки“, усещам, че би я писал само с главна буква. Защо го правиш?
— Е, ако го произнасях иначе, би ли си помислил, че имам предвид хора, или не? Някакви потенциални параноици, албиноси-кросландци, алергици, които страдат от изхвърлените газове? Или хора без крайници, но устойчиви на трансплантация, хора без ръце?
— Да… Да…
— Имам работа с чувстващи същества, които природата е дарила с разум, но ги е лишила от крайници.
— О, като делфините ли?
— Точно така. Има ли делфини на Даун?
— Естествено, как иначе бихме се занимавали с риболов?
— Тогава си виждал онези неща, с които си плащате хванатата риба: приличат на дизелови мотори за лодки; притежават метални ръце, приличащи на метални рамки за мебели.
— Да, това са ръце за делфините. Разбира се, ние им продаваме и други вещи, инструменти и апаратура, с помощта на които те могат да управляват температурата на телата на рибите. Но най-вече са им нужни ръцете.
— А тях правя аз!
Очите на Хилсън се разшириха от учудване. Миг по-късно усетих вътрешната му тръпка, когато схвана, че седящият срещу него човек би могъл, ако поиска, да купи целия Даун. По дяволите! Направих се, че нищо не забелязвам.
— Честно казано, произвежда ги фирмата на баща ми. В един прекрасен ден ще стана шеф на нашето акционерно дружество. Но първо трябва да умре прадядо ми. Искрено се съмнявам, че някога ще го направи.
Хилсън се усмихна насила.