— Защо точно аз? — откъсна се от мен.
С невероятно увереност ми стана ясно, че трябва да се уча да разбирам и опознавам. Грогите точно знаеха, какво им трябва. Те бяха прочели мислите ни: отначало за воините-зини, после за хората-изследователи, алпинисти и туристи; а моят занаят беше да осигурявам безръки същества.
Бяха узнали за ръцете на делфините. Те бяха внушили на Хилсън и другите, макар и без доказателства, че са разумни същества, и им заповядали да кажат на главният, който се занимава с такива въпроси.
Без доказателства…
Това е важното. Те трябвало да знаят, какво ги чака, преди сами да разберат или заемат с тези неща. Хора, като д-р Фулър можели да изследват колкото си искат начините на поведение на грогите, щом желаят. Не им помагали, защото щяло да бъде подозрително. Но нещо е пречело на тези разумни същества с яки естествени ръце да забележат закърнелите предни лапи, или липсата на биологични отпадъци около възрастните гроги.
Мога ли да им помогна?
Този въпрос постепенно ги завладял и се превърнал в натрапчива мисъл. Разтърсих силно глава и така се опитах да отхвърля въпроса им.
— Не зная — казах аз. — Но защо толкова дълго сте чакали, преди да се покажете?
Страх…
— Защо? Нима възбуждаме страх?
Напразно чаках отговор. В мозъка си не открих нито една убедителна мисъл, някакви сведения или обяснение. Значи, те се страхуваха от мен. т мен, безпомощният пред мълниеносния език и железния разум. Но защо?
Убеден бях, че грогите са се развили от по-висша двунога форма на живот. Дребните лапи, приличащи повече на механични захвати, подсказваха това. А типично беше призрачното и ужасно влияние на чуждите мисли.
Опитах се да стана и да побягна, но краката не ме послушаха. Постарах се да придам безразличие на лицето си и да скрия това, което предполагах, но не успях. Щом четяха моите мисли, знаеха всичко…
— Това е силата на робовладелците. Вашите прадеди са били робовладелците…
И така, седях пред него и мозъкът ми беше отворен за него и напълно безпомощен. Единственото утешително в момента бе, че грогите нищо не знаеха за робовладелците. Съзнаваха само, че са съчествували винаги.
Те не бяха талкава глупави, че да се надценяват. Водеха заседнал начин на жимот, не можеха да се помръднат и оставената им в наследство сила не обхващаше големи пространства и това им пречеше да си обединят усилията за съвместни действия.
Нима можеха да мечтаят да нападнат друга разумна раса? Особено такава, която бе овладяла пространството в радиус на тридесет светлинни години? Само от страх не бяха се свързали с хората. Страх пред възможно изтребление.
— Ти можеше да ме излъжеш, колко далече се простира силата ти. И аз никога не бих разбрал истината.
Нищо не се отзова в мозъка ми, абсолютно нищо. Станах прав. Хилсън, който ме наблюдаваше, също се изправи и започна да се отърсва от полепналия по дрехите му пясък. Погледна грога, отвори уста и веднага я затвори. После преглътна мъчително.
— Харви, какво направи с нас това същества? — измънка той.
— Нима не ти каза?
В същия миг се досетих, че грогът не го е направил.
— Принуди ме да седна и да наблюдавам ставащото с пясъчните мишки. Ти също го видя, нали?
— Да.
— После трябваше да поседим още малко. А ти разговаря с него. Освободи ни и можахме отново да станем.
— Точно така. Той разговаря с мен.
— Нали ти казвах, че са разумни!
— Хилсън, утре ще успеем ли да намерим пътя дотук?
— Не съм съвсем сигурен, че ще дойда. Но ще монтирам на въздушното ти колело курсов ориентир и ти ще можеш да се върнеш тук, когато пожелаеш.
— Засега не желая особено, но бих искал да мога да го направя.
На запад слънцето се бе превърнало в червено димящо сияние, което бавно угасваше на фона на черносиньото небе.
Напуши ме смях.
В хотела нямаше истински легла или нещо подобно. Ако въобще спяха на нещо, то го правеха на едни твърди дъски без дюшеци и това дори ми харесваше. Миналата вечер спах прекрасно, докато зова на грога не ме събуди на разсъмване. А сега ще успея ли да заспя?
Не предполагах, че Жарон и Луис ще ни чакат за обяд. Хилсън им беше позвънил, преди да потеглим за зоологическата градина. Хапнахме си по някаква малка птичка. От десерта се отказахме, защото не искахме да развалим великолепния вкус след предишното блюдо.
Разговаряхме за грогите. Кълбото не беше повлиял на разума на Хилсън и затова мнението му беше непревзето. И то му подсказваше никога и то никаква причина да не ходи отново там, а и аз най-добре да не го правя.
Момичетата бяха съгласни с него.
Аз започнах да се шегувам. Кой ли не го прави?
И делфините, и бандеросите, и грогите са безръки същества. Хората се смеят на делфините, защото те са най-великите клоуни в цялото известно нам космическо пространство. Смяли са се и когато за прав път са видели бандероси. Те изглеждат така, сякаш бог е забравил да ги доискусори. Тяхното голямо бяло тяло не е разчленено. Но се смееха повече от нервно напрежение, защото тази жива бяла уста не би ги и усетила, сащо като танк, когато смачква с веригите си някой нещастен охльов. И ще се надсмиваме над грогите. Без да нервничим. Грогите са истинска карикатура.