— Мога ли да ви помогна? — Тя разтвори ръце, за да поеме хавлията му.
— Не, благодаря, ще се справя сам.
Тя се отдръпна с усмивка, но не напусна помещението. Той се поколеба. Е добре, помисли си, какво пък може да се случи, и остави хавлията да се свлече на земята. По лицето на Зу не трепна нито мускул. Тя усърдно му подаваше отделните дрехи и неотстъпно му помагаше да се облече. Когато се приготви, той се погледна в огледалото. Е, не беше облечен съвсем по вкуса си, но от всичко, което тя му бе показала, изглежда бе улучил най-поносимото.
Зу отвори кутия, извади от нея свежа гардения и я сложи на бутониерата му. Той отказа да вземе кожените ръкавици и сламената шапка. Шапки не обичаше, а ръкавиците му пречеха. Зу набързо събра хавлията, шапката и ръкавиците, празните фолиа и кутии, хвърли всичко във витрината, пъхна вътре и манекена. Витрината се плъзна обратно и стената се затвори в гладка плоскост.
— Моля, бихте ли ме последвали? Кураториумът на Психогоген ви очаква.
— Това пък кой е?
— Медицинското ръководство на Психодом. Сърцето му заби по-силно. Какво ли щеше да узнае?
Изпълнен с очакване, той излезе в коридора, чийто таван излъчваше белезникава светлина. Като изминаха стотина метра, пред тях се отвори плъзгаща се врата. Зу остана навън, а той влезе в зала за конференции в липов цвят.
Петима господа седяха на липовозелени кресла около липовозелена маса. От лявата страна на белите си униформи върху гърдите си носеха символа на Ескулап.
Когато той влезе, те станаха и благосклонно спряха погледите си върху него. Необикновеното в случая бе, че те не само излъчваха непоколебимата самоувереност на психиатри, но и ужасяващо си приличаха. Еднакъв ръст, еднакви лица, изпълнени с целебна сила, еднаква усмивка, настоятелно просеща доверие, еднакво прошарени коси, еднакъв небесносин цвят на кожата.
Той ги наблюдаваше мълчаливо, като се стараеше да скрие смущението си. Значи, те бяха светлосини. Защо пък не?
Стори му се, че измина цяла вечност, докато един от тях заговори.
— Много любов! — каза той с благозвучен глас и се поклони. — Кураториумът стигна до становището, че вашето психосоматологично състояние е в оптималните параметри. Разбира се, генетичната ви структура се различава от евгенистичния тип на дафотилите, и то по някои съществени белези. Ние ще ви го кажем, за да ви предпазим от конфликтни ситуации, които евентуално могат да се създадат. Вследствие заложбите от животинско естество в характера ви у вас съществува известна тенденция да влизате в противоречие с околната среда. Но уеднаквяването с типа на дафотилите е съвсем изключено. КАПИНОМА категорично забранява всяка намеса в евгенистичната област.
— Аха! — продума мъжът, само за да каже нещо. То можеше да бъде и „тралалала“ или „деветдесет и девет“. — А какво разбирате под КАПИНОМА?
— КАПИНОМА е основният закон на Астилот. Той обхваща цялата сфера на материалния и духовния живот. Точките му гласят.
Изведнъж и петимата заговориха в хор:
— Първо, дафотилът е табу.
— Второ, еквивалентността е табу.
— Трето, евгениката е табу.
— Четвърто, космосът е табу.
Мъжът не намираше какво да каже. Изобилието от непознати понятия го обърка. Отново започна да се съмнява в разсъдъка си. Действителност ли бе това, което чуваше и виждаше, или само кошмарен сън?
Мълчанието започна да става потискащо. Петимата го гледаха учтиво, явно очакваха нови въпроси.
— Кой е създал КАПИНОМА? — най-сетне попита той.
— Всичко служи за благото на дафотилите.
— Според него ли определят политиката си?
— С администрацията се занимават кефалоидите. Не съществуват властвуващи групировки.
— Аха. А откъде идвам аз? Кога съм роден?
— Събитията преди Еманципацията са заличени. Те нямат икономическа ефективност.
— Не разбирам! Какви са причините историческото развитие да се пази в тайна?
— Познанията от естествените науки са достъпни за всички.
— Аз не говоря за естествените науки, а имам предвид живота на обществото.
— Животът е непроменяема даденост. Неговите принципи и правила са достъпни за всички.
Плоските, нетърпящи възражение обяснения раздразниха мъжа. Не му се щеше повече да приема всичко, чувствуваше нужда да им противоречи.
— Каква глупост! — каза той грубо. — Животът има развитие, цел.
— КАПИНОМА не познава развитието, той познава само постоянното съществуване.
Мъжът разтърси раздразнено глава. Очевидно представите на тези медици със синя кожа бяха съвсем ограничени. В що за въртележка на тесногръдие бе попаднал?