Той продължи пътя си, потънал в размисъл дали цялата тази пищна райска растителност не бе изкуствена? Колибри проблясваха във въздуха, други, с крила, сменящи нюансите си, стояха неподвижни, като прилепени към цветовете. Те се стрелваха нагоре, когато той се приближеше. Срещна паун, който разтваряше ветрилото на опашката си във все нови и нови багри. Птицата се отклони от пътя си, без да прояви уплаха. Но когато с две бързи крачки се приближи съвсем, тя се сви на земята и се вцепени. Асмо се наведе, внимателно я докосна, повдигна я. Тя бе като парализирана, съвсем неподвижна, изглеждаше дори, че не диша. Той я разгледа от всички страни, изведнъж почувствува под перата й слабо тупкане на сърце. Внимателно я остави на земята и се отдалечи. Тогава животът се възвърна в пауна, той се повдигна, разтърси пера и важно-важно се отдалечи.
Откакто Зу го бе напуснала, Асмо не бе срещал човешко същество, въпреки че се намираше съвсем близо до града. Направи му впечатление небесното спокойствие, което цареше наоколо. Въздухът бе чист и прозрачен. Нямаше прах, нито шум от движение, нито лоши миризми. Фабрики и превозни средства като че ли изобщо липсваха. Той огледа небето — самолети не се виждаха. Но след това откри едно летящо тяло, прилично на балон, което се носеше ниско между пирамидите. Стори му се, че в коша разпознава хора. Преди да се увери в това, летящото тяло изчезна безшумно зад един от хълмовете.
Слънцето бе в зенита си. Ала над всичко витаеше мекото, хармонично, малко уморено, позлатено от нежния полъх на прастара култура вечерно настроение. Планетата е покрита с патина, помисли си той. Колко ли време е изминало от века на моето раждане? Двеста, петстотин години… или може би няколко хилядолетия? Старата майка Земя като да бе станала по-спокойна, подобна на спомен. И все пак променена, недействително действителна, сякаш фантастично съновидение. Връхлетяха го хиляди въпроси, той не можеше да им отговори, чувствуваше се безпомощен, завладян от горчивото усещане на изоставеност. Нуждаеше се от хора, от тяхната близост, от разговори.
Той побягна бързо по стъпалата надолу, премина през лабиринт от цъфнали живи плетове и най-накрая застана на брега на река. Водата й бе толкова бистра, че каменистото дъно ясно се виждаше. Златни рибки с дълги перки се извиваха в грациозен танц.
На около сто метра разстояние от другата страна на брега се издигаше сграда във формата на пирамида. Долните етажи изглежда бяха от стъкло, защото той забеляза силуети на хора, насядали край маси. Въпреки слънчевата светлина, помещенията бяха цветно осветени. По фасадите пробягваха разноцветни светлинни реклами, които учудващо точно изобразяваха меню. При тази гледка Асмо усети слюнки в устата си. Той тръгна бързо покрай брега и се натъкна на тунел, който вероятно излизаше от другата страна на реката. Сводестият вход го погълна. Обширното помещение сияеше в ярка светлина. Когато мина по очертания стъклен правоъгълник на пода, в който проблясваха две сини вълнообразни линии, под стъклото се появи светлинна стрелка. Тя го отведе до плъзгаща се стълба. Едва кракът му докосна първото й стъпало, и стълбата заблестя, започна да се движи и го понесе надолу. Лъхна влажно-топъл въздух.
И ето най-сетне видя хора. Те играеха лудо във водите на едно изкуствено езеро, заобиколено от издялани камъни и екзотична растителност. Спускаха се по пързалки, подскачаха под струите. Всички — и жени, и мъже — имаха златистокафяв цвят на кожата и телосложение с класическа красота. Доколкото можеше да ги прецени с поглед, бяха почти на еднаква възраст — от двадесет до двадесет и пет години.
Той бавно вървеше покрай брега. През купола блестеше слънчева светлина. Цареше влажна, потискаща топлина. Облечен в костюм, той се чувствуваше не твърде на мястото си, но никой не му обръщаше внимание. Отбиваха се от пътя му, най-много случаен поглед да се плъзнеше по него. На няколко пъти той се спря и с очакване загледа хората около себе си. Но никой не прояви интерес към него, обръщаха му гръб с безразличие. Подчертаната им сдържаност му пречеше да се реши да заговори някого от тях.
Безцелно, наслуки, той продължаваше да се шляе.
И тогава видя нов символ — защриховано човече в бял кръг. Плъзгащите стълби го носеха нагоре и надолу, от едно помещение в друго. Навсякъде спортуваха. В повечето случаи това бяха игри с топки и имаха известна прилика с тениса, хокея, крикета, кеглите и билярда.