— Настоявам за отговор!
Горната устна на келнера започна да трепери. Той бавно се отдръпна назад.
— Вие нямате право да ми заповядвате — прошепна той. — Вие дори не сте зермат.
Асмо го сграбчи за китката и го притегли към себе си.
— Какво означава зермат?
Върху небесносиньото лице на келнера се появи израз на панически страх. Опитваше се да се освободи, но ръката му бе притисната като в менгеме. Започна да се задъхва, в очите му се четеше ужас.
Асмо почувствува нов прилив на ярост.
— Я не се правете на луд! — обърна се той заповеднически към келнера. — Отговаряйте!
Светлосиният издаде пронизителен вик. Свлече се надолу, пропълзя на четири крака няколко метра по пода, след това отново се повдигна и изчезна, като се препъваше, хлипайки, зад един параван.
Асмо остана да стърчи като ударен по главата. Не можеше да си обясни кое бе довело мъжа до паника. Огледа се наоколо. Никой не поглеждаше към него. Никой не задаваше въпроси и не повдигаше дума за обяснение. Всички стояха смутени, с наведени очи. Изведнъж някой с подчертана непринуденост заразказва нещо. Останалите се намесиха, започнаха да се смеят и очевидно се стараеха да забравят колкото се може по-бързо неприятния инцидент.
Асмо се колебаеше, търсеше някакво извинение, но след това сви рамене и си тръгна. Гладът и жаждата му бяха преминали. Той имаше ужасното чувство, че го смятат за душевно болен, с когото не може да се разговаря без риск. Тази мисъл не му излизаше от главата, докато пътуваше нагоре-надолу по плъзгащи се стълби или се луташе из коридори и спортни зали, които като че ли нямаха край.
Безразлично ли им е — питаше се той — какво става с обслужващия персонал? Съвсем ясно бе доловил, че никой от тях не искаше да вземе страна. Какво в същност трябва да се направи, за да ги изкараш от кожата им — мислеше Асмо с озлобление. Да изкривиш врата на някого от тях ли?
Той стигна до зала, в която цареше зеленикав полумрак. В басейн с прозрачни стени златистокафявите яздеха върху черни и бели делфини. По трибуните бяха насядали много зрители. Както обикновено никой не му обръщаше внимание. Група хора в близост до него спореха оживено за един четвърт-финал, който несъмнено щял да завърши съвсем по друг начин, ако еди-кой си не бил направил еди-каква си грешка.
Асмо едва ги слушаше. Той се отпусна върху една тапицирана пейка и заби поглед в краката си. Най-добре е да се върнеш обратно в Психодом — каза си той и почна да размишлява как най-бързо може да намери пътя дотам. Все още търсейки изход, неусетно го обзе странно чувство на особена тревога.
Вдигна глава. Отборите с делфини се гонеха вихрено из басейна. Това бе игра, пълна с грация и ловкост.
Асмо ги съзерцава внимателно в продължение на две минути, но не откри нищо необикновено. И тогава разбра, че някой го наблюдава. Бързо се обърна.
В едно светло петно в края на стълбата до трибуната стоеше момиче с червена панделка в косите. Светкавично през него премина ужас като удар от електрически ток. Почувствува се така, като че ли неочаквано бе срещнал призрак. За кратък миг погледите им се срещнаха и той повярва, че забелязва в очите й вълнение, разпознаване, искрица симпатия.
Мислите му се оплетоха. Някакво късче от миналото стана видимо — съвсем малко късче. Морето, влажната пясъчна ивица на брега. Последният ден от отпуската. Йохана, момичето на коня. Как бе името на космическата станция? Япетус? Юпитер? Той загуби нишката, картините започнаха да се объркват, всичко отново бе бушуващо море от мъгла.
Тя все още стоеше неподвижна на същото място. Само че сега лицето й изглеждаше студено и недостъпно, като че ли изобщо не се бяха познавали. Около устните й играеше слаба, едва доловима усмивка. Никога преди не бе му се струвала така желана.
Той скочи. По стълбата срещу него идваше група хора. Когато си проби път, тя вече бе изчезнала. Успя само да види как се скри зад колоните на една галерия.
— Йохана! — извика той. — Йохана, чакай!
Когато достигна свода на изхода, тя вече не се виждаше. Дъхът му секна от отчаяние. Защо се държеше като чужда? Стойката, очите, устата — нямаше съмнение, това бе Йохана, жената, която обичаше. Беше сигурен, че не се бе излъгал.
Той чу стъпките й по стъпалата на витата стълба. Забърза нагоре.
Стълбата свърши. Стоеше в безкраен коридор, от двете страни — затворени врати. Не се виждаше никой. Опита се да отвори една от тях, след това втора, трета. Напразно. Никъде не откри нито звънец, нито бутон. Викаше, блъскаше с юмруци по вратите, с всички сили се хвърляше срещу тях, риташе с крака. Без резултат. Насреща дървото се хилеше присмехулно, без да остане дори драскотина по него.