Бедният, нещастен скитник беше станал жертва на изключително силен, разгневен и решителен убиец. Както и на рибите, които добре се бяха справили с него по време на краткия му престой в реката.
— Униформената изпрати в лабораторията отпечатъците от пръстите на мъртвеца за откриване на самоличността му. Потвърждавате ли я, след като извършихте огледа?
— Да. Изпратете ми копие от заключението на патолога, извършил аутопсията. — Тя се обърна и се отправи към вратата, като мимоходом попита: — Как се казва униформената, която обясни, че мъртвият е бил мой информатор?
Служителят извади електронния си бележник и натисна няколко бутона.
— Дилия Пийбоди.
— Пийбоди ли? — За пръв път младата жена се поусмихна. — Бива си я, ще стигне далече. Искам да науча незабавно, ако някой дойде да разпитва за мъртвеца.
Докато пътуваше с колата си към полицейското управление, тя се свърза с Пийбоди. Спокойното, сериозно лице на жената полицай се появи на екрана.
— Тук Далас.
— Слушам ви, лейтенант.
— Присъствала си, когато са извадили Йохансен, нали?
— Лейтенант, в момента довършвам рапорта си. Ще ви изпратя копие.
— Благодаря. Как успя да го разпознаеш?
— Разполагам с портативен идентификатор. Въведох в него отпечатъците на мъртвеца, макар пръстите му да бяха доста пострадали. Ето защо получих непълни данни, но те все пак насочваха, че мъртвият е Йохансен. Бях чувала, че е сред вашите информатори.
— Вярно е. Отлично си се справила, Пийбоди.
— Благодаря, лейтенант.
— Слушай, имаш ли желание да помагаш на разследващия този случай?
За секунда младата полицейска служителка загуби желязното си самообладание и очите й проблеснаха.
— Да, лейтенант. Вие ли ще се занимавате с това убийство?
— Бумър беше мой „служител“ — простичко отговори Ив. — Ще ви очаквам в кабинета ми след един час, Пийбоди.
— Да, лейтенант. Благодаря ви, лейтенант.
— Далас. Наричай ме просто Далас. — Но по-младата й колежка беше прекъснала връзката.
Ив намръщено погледна часовника си, изруга на глас натовареното улично движение и заобиколи три пресечки, за да се отбие в една автозакусвалня. Взе си кафе и установи, че е с една идея по-хубаво от онова в полицейското управление. След като закуси с нещо, което очевидно претендираше да бъде кифла, тя прибра колата си в служебния гараж и се подготви да рапортува на командира си.
Докато старомодният асансьор пълзеше нагоре, Ив усети как я обзема неприятно чувство. Напразно си повтаряше, че не бива да бъде дребнава, че трябва да постави кръст на миналото, но все още не можеше да забрави обидата, която й беше нанесена, докато разследваше един случай преди няколко седмици.
Влезе във фоайето на сградата, чиито стени бяха боядисани в тъмни тонове, а подът беше застлан с протъркан килим. Тя съобщи на електронния секретар на командир Уитни за пристигането си, след което служител с отегчен глас й съобщи, че командирът ще я приеме след няколко минути.
Младата жена предпочете да почака пред вратата. Не изпитваше никакво желание да прегледа старите броеве на различни списания, записани на дискове, нито да следи новинарската емисия, която течеше на големия екран зад нея. Звукът беше изключен, но напоследък й беше дошло до гуша от всички медии. Слава богу, че смъртта на отрепка като Бумър нямаше да предизвика интереса на репортерите. Убийството на някакъв полицейски доносник не представляваше новина, която да печели рейтингови точки.
— Командир Уитни ще ви приеме сега, лейтенант Ив Далас.
Пропуснаха я през електронно охраняваната врата и тя зави наляво към кабинета на началника си.
— Лейтенант.
— Задължена съм ви, че се съгласихте да ме приемете, шефе.
— Моля, седни.
— Не, благодаря. Няма да ви отнема много време. Идвам от моргата, където ме повикаха да идентифицирам някакъв удавник. Оказа се, че е Картър Йохансен, един от моите информатори.
Командирът Уитни понамести едрото си тяло на стола и впери в нея зачервените си от умора очи.
— За Бумър ли става дума? Едно време майстореше адски машини за уличните крадци. Веднъж допуснал някаква грешка, бомбата експлодирала в ръцете му и откъснала десния му показалец.