— Нима четеш всички тези рапорти?
— Вашите, лейтенант.
— Защо?
— Защото сте най-добрата.
— Занасяш ли се или се домогваш до моя пост?
— Мястото ви ще се освободи, когато ви повишат в капитан.
— Защо смяташ, че се стремя към това?
— Ще бъде глупаво от ваша страна, ако не искате повишение, а вие съвсем не сте глупава, лейтенант.
— Добре, това не е толкова важно в момента. Преглеждаш ли и други рапорти?
— От време на време…
— Имаш ли представа с кого от „Наркотици“ е контактувал Бумър?
— Не, лейтенант. Никога не съм виждала името му в доклада на друго ченге. Повечето информатори имат само един „господар“.
— Бумър си падаше по разнообразието. Да се залавяме за работа. Ще посетим няколко от любимите му заведения — дано да открием нещо. Разполагаме само с два дни, Пийбоди. Ако някой те чака у дома, предупреди го, че ще бъдеш много заета.
— Живея сама, лейтенант. Няма никакви проблеми да работя извънредно.
— Добре. — Ив се изправи. — В такъв случай да запретваме ръкави. И още нещо — престани с това „лейтенант“. Викай ми Далас.
— Да, лейтенант.
Беше три след полунощ, когато, олюлявайки се от умора, Ив отвори входната врата, препъна се в котарака, застанал на пост в коридора, изруга и машинално тръгна към стълбата.
Пред очите й все още се мяркаха задимените барове и стриптийз-клубове, които бяха посетили с Пийбоди, както и мръсните улички, където треторазредни „компаньонки“ продаваха плътта си. Картини и впечатления се преплитаха в странен калейдоскоп, който не предлагаше разрешение на загадката около смъртта на Бумър Йохансен.
Нито един от разпитаните не знаеше нищо. Единственото, в което Ив се убеди докато обикаляше миазмите на града, бе, че никой не е разговарял с Бумър, нито го е виждал от десетина, дори повече дни.
Ала все пак някой го беше видял за последен път — убиецът или убийците му. Часовете неумолимо минаваха, а все още нямаше представа кой и защо го е ликвидирал.
В спалнята цареше полумрак, тъй като осветлението беше включено на най-ниската степен. Младата жена съблече ризата си и я захвърли встрани, когато забеляза, че леглото е празно. Усети разочарование, примесено с лека паника.
„Наложило му се е спешно да замине — помисли си тя. — Навярно в момента лети към някое далечно кътче на вселената. Възможно е да отсъства дни наред…“
Втренчи се печално в леглото, захвърли обувките си и събу панталоните си. Отвори едно чекмедже, измъкна памучна тениска и я облече, като мислено се упрекваше: „Каква жалка глупачка си, задето страдаш, че на Рурк му се е наложило да замине по работа.“ Но истината бе, че й липсваше присъствието му, солидното му тяло, до което да се сгуши. Рурк притежаваше способността да прогонва кошмарите, които все по-често я терзаеха нощем, след като бе започнала да си припомня фрагменти от миналото си.
Каза си, че сега е прекалено уморена, за да сънува каквото и да било. Прекалено заета да размишлява. И достатъчно силна, за да прогони нежеланите спомени.
Обърна се с намерението да се качи в кабинета си, където да прекара нощта, когато вратата се отвори. Облекчението, което изпита, я накара да поруменее, сякаш от срам.
— Помислих, че си заминал.
— Работех в кабинета си. — Рурк се приближи до нея. Под приглушената светлина черната му риза рязко контрастираше с тениската й. Той повдигна брадичката й и погледна Ив право в очите. — Лейтенант, защо винаги работиш, докато паднеш от умора?
— Този път не разполагам с никакво време. — Може би поради преумората или пък защото започваше да свиква с любовта на Рурк, тя прояви неочаквана за самата себе си нежност. Обгърна лицето му с длани и прошепна: — Много съм щастлива, че не си заминал. — Когато той я грабна на ръце и я понесе към леглото, младата жена се усмихна: — Нямах предвид точно това.
— Само ще те завия — виждам, че очите ти се затварят.
Ив беше толкова уморена, че нямаше сили да възрази, само промърмори:
— Получи ли съобщението ми?
— Онова, дългото ли, което гласеше: „Ще закъснея“? — Той я целуна по челото. — Заспивай, скъпа.
— Ей сега. — Ив с мъка държеше очите си отворени. — Успях да проведа кратък разговор с Мейвис. Иска да остане в апартамента ми няколко дни. Не желае да отиде в „Синята катерица“. Телефонирала е на работодателя си и е разбрала, че Леонардо се е отбивал там пет-шест пъти с надеждата да я намери.
— Това се казва истинска любов!
— М-мм. Ще опитам утре да взема един час отпуска и да се отбия при нея, но нищо чудно да отложа посещението за вдругиден.