Но отзад имаше толкова много хора, че не можеше да се мине. Навсякъде бяха разположени камери.
— Господин Ягаи, позволете да ви представя дъщеря си — каза баща й. Камерите се завъртяха и се насочиха към нея. Един японец прошепна нещо на Ягаи, той се наведе и се вгледа отблизо в Лейша.
— О, да.
— Погледни насам, Лейша — извика някой. Камера-робот плуваше толкова близо до лицето й, че тя неволно отстъпи назад. Чу резкия глас на баща си, но досадните камери не се отдръпваха. Някаква жена приклекна до нея и тикна микрофон под носа й.
— Лейша, кажи ни, милинка, как се чувства човек, който никога не спи?
— Какво?
Някой се изсмя. Смехът не беше приятен.
— Изкуствен гений…
Лейша усети ръка на рамото си — беше на господин Ягаи — хвана я здраво и я дръпна от камерите. Изведнъж, като по чудо, около тях се подреди стена от ниски и яки японци, зад която бяха само тримата — Кензо, баща й и тя. Така стигнаха до гримьорната, където господин Ягаи затвори внимателно вратата.
— Не бива да им обръщаш внимание, Лейша — рече й той с прекрасния си акцент. — Никога! Има една стара азиатска поговорка: „Кучето си лае, а керванът си върви“. Никога не позволявай твоят керван да бъде спиран от лая на тези нахални кучета.
— Няма — обеща Лейша, без да осъзнава пълното значение на думите му. По-късно щеше да мисли върху тях. И да ги обсъди с баща си. В момента бе заслепена от присъствието на един изключителен човек, който променяше света, но без да използва сила, без оръжие, а като продава своите собствени, изключителни умения. — Изучавала съм вашата философия в училище, господин Ягаи.
Кензо Ягаи погледна въпросително баща й.
— В частно училище — поясни Роджър Камдън. — Сестра й също я изучава, в общественото училище. Стъпка по стъпка, Кензо. Ще го постигнем.
Все пак пропусна да поясни защо Алиса не е тази вечер с тях.
Когато се прибраха, тя седна да обмисли всичко, което бе чула и преживяла тази вечер. Едва дочака сутринта и веднага щом Алиса си дойде от Джули, изтича да я посрещне. Сестра й изглеждаше ядосана от нещо.
— Алиса! Какво се е случило?
— Не мислиш ли, че и без това си имам достатъчно проблеми със съучениците? Тъкмо бяха спрели да ме задяват, и сега — това! Защо ти трябваше да го правиш?
— Какво да правя?
Алиса й хвърли смачкания тазсутрешен вестник. Той падна в краката й. На първата страница имаше голяма снимка, на която се виждаха двамата с Кензо Ягаи. Заглавието беше:
Алиса подритна вестника.
— Снощи те показваха по телевизията. Толкова усилия положих да ме приемат за нормална! Сега дори Джули няма да иска да се среща с мен!
Тя изтича по стълбите и се затвори в стаята си.
Лейша все още гледаше вестника. Спомни си думите на Кензо: „Кучето си лае, а керванът си върви.“ Вдигна поглед към опустелите стълби.
— Алиса — извика тя, — накъдрена, косата ти е много хубава.
4
— Искам да се срещна с останалите — настояваше Лейша. — Защо толкова дълго сте го крили от мен?
— Нищо не сме крили — отвърна Камдън. — Да не ти казваме, не означава, че крием. Както виждаш, сама го научи.
Лейша го погледна. Беше на петнайсет, последна година в солейското училище.
— А ти защо не ми каза?
— Защо да ти казвам?
— Не знам — въздъхна Лейша. — Всичко друго ми казваше.
— Ти беше напълно свободна да питаш за останалото.
Лейша се замисли и веднага откри противоречието.
— Не съм те молила за нищо от онова, което си ми давал — защото не знаех какво да искам. Смятах, че като възрастен, ти си в правото да решаваш. Но защо нито веднъж не ми предложи да се срещна с другите неспящи мутанти…
— Не използвай тази дума — прекъсна я остро Камдън.
— … или си го смятал за маловажно по отношение на развитието ми, или има някаква друга причина да не се срещам с тях.
— Грешиш. Има и трета възможност. Смятам, че за развитието ти е важно да се срещнеш с тях, но исках това да стане по твой избор и след твое решение — свободно и необвързано.
— Добре. Искам го! Но първо ми кажи, колко неспящи има, освен мен, кои са те и къде се намират?
— Щом използваш термина „неспящи“, значи си чела някъде по този въпрос. Може би дори знаеш, че броят им в Щатите е 1082, но има неколкократно повече отвъд океана, главно в развитите страни. Тук, в Чикаго, са 79 — повечето са малки деца. Едва 19 са около твоята възраст.