Лейша не отрече, че е чела за това. Камдън се наведе напред и примижа късогледо. Беше остарял, имаше едри сиви кичури в косите си. Според „Уолстрийт джърнал“ той беше един от стоте най-богати хора в Америка, но същевременно го обвиняваше, че избягвал обществените контакти, филантропските прояви и любопитството на медиите. За срещи използваше собствения си самолет, че най-често посещаваше Икономическия институт „Ягаи“, чийто почетен председател бе самият той.
Лейша се изтегна във фотьойла, опъна дългите си крака и зарови пръсти в косата си.
— Амиии, тогава искам да се срещна с Ричард Келер.
Келер живееше в Чикаго и беше на седемнайсет.
— Защо ме питаш? Иди и се срещни.
Стори й се, че долови раздразнение в гласа му. Може би защото я бе учил първо да преценява, а после да действа. И двете бяха еднакво важни. Тя се засмя.
— Знаеш ли, татко… започваш да ставаш предсказуем.
Камдън се присъедини към смеха й. Докато се гледаха развеселени, влезе Сюзън.
— Още ненапълно — рече тя, дочула последната реплика. — Роджър, какво става със срещата в четвъртък в Буенос Айрес? Отложена ли е, или не? — след като не получи отговор, тя неочаквано тропна с крак и повтори с писклив глас: — Роджър! На теб говоря!
Лейша отмести поглед. Преди две години Сюзън напусна института за генетични проучвания, за да поеме изцяло домакинството в къщата — дотогава бе опитвала безуспешно да съчетава и двете. Ала откакто изостави БИОТЕХ, тя се промени до неузнаваемост. Караше се с градинаря и икономката и искаше да изпълняват безпрекословно всичко, което тя нареди. Гласът й стана по-строг. Дори косата й се промени, потъмня и увисна.
— Остава — отвърна Роджър.
— Е, благодаря, че поне ми отговори. Аз ще присъствам ли?
— Ако желаеш.
— Желая.
Сюзън излезе. Лейша стана и се протегна, като се надигна на пръсти. Гърдите й, които напоследък бяха пораснали значително, щръкнаха предизвикателно. От прозореца проникваше приятна слънчева светлина. Завъртя се и видя, че баща й я разглежда с неразгадаемо изражение.
— Лейша…?
— Какво?
— Можеш да се срещнеш с Келер. Но внимавай.
— За какво?
Но Камдън не отговори.
Гласът от телефона не звучеше особено общително.
— Лейша Камдън? Знам коя си. Четвъртък, в три часа. Добре?
Най-обикновена къща, трийсетгодишна, в колониален стил. Намираше се на една странична уличка в предградията, по която се надпреварваха малки деца с велосипеди. Почти никой от съседните покриви нямаше повече от една Я-енергоклетка. Но тополите в двора бяха много красиви.
— Влизай — покани я Келер.
На ръст бе почти колкото нея, набит и с лице, покрито с младежки пъпки. Имаше гъста черна коса, ниско чело и рунтави черни вежди. Преди да затвори вратата, той огледа спрялата отвън лимузина, паркирана до едно раздрънкано ръждясало колело, и шофьора в нея.
— Не ми дават да карам — обясни тя. — Още съм на петнайсет.
— Лесно ще се научиш. Всъщност какво те води насам?
Лейша хареса прямотата му.
— Да се срещна с един неспящ — като мен.
— Че досега не си ли? С никой от нас?
— Искаш да кажеш, че се познавате? — Това беше неочаквано за нея.
— Да отидем в мойта стаята, Лейша.
Последва го към задната част на къщата. Изглежда, бяха сами. Стаята му беше просторна, с големи прозорци, няколко компютъра и лавици с какво ли не. Тя спря до един от компютрите и се вгледа в екрана.
— Ей, какво е това? Да не работиш върху уравнението на Бош?
— Само върху едно негово приложение.
— Кое?
— Модел на рибни миграции.
Лейша се засмя.
— Ами да, ще свърши работа. Никога не ми е хрумвало.
Ричард, изглежда не знаеше как да възприеме усмивката й. Втренчи поглед в стената, сетне в брадичката й.
— Интересуваш ли се от тези неща? От екология?
— Всъщност не. Само в най-общи линии. Смятам да следвам социология в Харвард. Е, в училище имахме уроци по екология.
Ричард най-сетне отлепи очи от лицето й.
— Настанявай се където искаш.
Лейша седна и огледа плакатите по стените. Вниманието й привлече един от тях — зелени и сини извивки, подобно на океански течения.
— Този най-много ми харесва. Ти ли си го правил?
Той продължаваше да я разглежда мълчаливо.
— Защо ме гледаш така? Какво толкова видя в мен? Хайде, кажи!
— Надменна. С чувство за превъзходство. Повърхностна, въпреки високата си интелигентност.