Заболя я много повече, отколкото очакваше.
— Освен това си една от двете неспящи, дето не могат да си преброят парите. Ти и Дженифър Шарифи. Това поне сигурно го знаеш.
— Не. Не го знаех. Никога не съм се интересувала.
Келер се настани на фотьойла до нея и протегна хилавите си крака, но изглеждаше напрегнат.
— Като се замислиш, в това има логика. Богатите не се претрепват да променят генетично отрочетата си, просто защото са уверени, че и така ще превъзхождат останалите. По техните стандарти. Бедните пък не могат да си го позволят. Ето защо повечето неспящи произхождаме от средната класа — горно-средната класа. Деца на професори, учени, — хора, които ценят ума и времето.
— Баща ми също цени ума и времето — възрази тя. — Той е най-големият поддръжник на Кензо Ягаи.
— О, Лейша, да не мислиш, че не го знам? Фукаш ли се, или какво?
— Разговарям с теб — произнесе натъртено тя. Въпреки това в гласа й пролича болка.
— Извинявай — промърмори Ричард. Той скочи от фотьойла, наведе се нервно над екрана, после се обърна. — Наистина съжалявам. Но не разбирам какво търсиш тук?
— Защото съм… самотна — отвърна тя и се изненада от казаното. — Така е, наистина съм самотна. Имам приятели, татко и Алиса. Но никой не ме разбира… напълно. Не зная как да го кажа.
Ричард се усмихна и това промени до неузнаваемост лицето му. Сякаш отвътре бликна скрита светлина.
— Разбирам те. О, как те разбирам! А какво правиш, когато някой от тях изтърси: „Да знаете снощи какво сънувах“?
— Уф! Това не е нищо. Да можеш да ги видиш само, когато им кажа: „Ще се поровя из библиотеката нощем“. Споглеждат се, сякаш си казват: „Значи ще го прави, докато спим“.
— Ами в училище! Поиграем баскетбол, вечеряме и тъкмо когато им предложиш да се разходите край езерото, започват да се оплакват, че са изморени и трябвало да си лягат.
— И това е нищо — не се предаваше Лейша, поразпалена от надпреварата. — Най мразя, когато гледам някой филм, харесам нещо и започна да ръкопляскам или да изразявам одобрението си, Сюзън да каже: „Лейша, да не мислиш, че си първата, която може да го оцени?“
— Коя е Сюзън? — попита Ричард.
Играта свърши.
— Втората ми майка — въздъхна Лейша и сведе глава. Но Ричард стоеше до нея и се усмихваше с такова безгранично разбиране в очите, че тя не се сдържа, вдигна ръце и обгърна шията му. Чак тогава изхлипа — Лейша, която никога не плачеше.
— Ей — рече той. — Ей, ей.
— Много умна забележка — закиска се тя през сълзи.
— Хайде, не плачи. Искаш ли да ти покажа кривите за миграция на рибите?
— Не — отвърна Лейша, но той не я пускаше, сякаш за да подчертае, че тъкмо там й е мястото.
Макар да беше среднощ, Камдън я очакваше. В стаята се стелеше гъст дим от цигари.
— Добре ли прекара, Лейша? — попита той през мъглата.
— Да.
— Радвам се. — Той се надигна, угаси цигарата в пепелника и заизкачва стълбите. Вървеше бавно, вдървено — отскоро беше на седемдесет.
Отиваше да си легне.
Близо година бяха неразделни: плуваха, танцуваха, посещаваха изложби, библиотеки. Ричард я запозна с другите — група от дванайсет деца, на възраст между четиринайсет и деветнайсет, всичките интелигентни и любознателни. Неспящи.
Лейша попиваше всичко.
Родителите на Тони Индивино, също като нейните, бяха разведени. Но четиринайсетгодишният Тони живееше с майка си, която никога не бе искала неспящо дете, докато баща му — истинският виновник за модификацията — се радваше на червена спортна кола и млада любовница в Париж, където проектираше ергономични кресла. Майка му бе забранила на Тони да казва пред когото и да било, че е неспящ. „Ще те сметнат за чудовище“ — го бе предупредила тя, избягвайки да среща погледа му. Единствения път, когато Тони бе нарушил тази забрана и бе признал пред един приятел, тя го натупа хубавичко. След това напуснаха квартала.
Джини Картър, дългокрака и стройна почти като Лейша, тренираше фигурно пързаляне и се готвеше усилено за Олимпиадата. Тренираше по дванайсет часа, а през другото време ходеше на училище и си готвеше уроците. Засега журналистите не я бяха надушили. Джини се безпокоеше, че ако узнаят, могат по някакъв начин да й попречат да участва.
Джек Белингъм, също като Лейша, щеше да постъпва наесен в колеж. За разлика от нея обаче, вече бе започнал своята кариера. Като бъдещ финансист, бе участвал в няколко рисковани начинания. Благодарение на точните си предсказания бе вложил успешно шестстотинте долара, спечелени от лятната работа. След първата операция те се увеличиха на 3000, а след втората — далеч по-благоприятна инвестиция — в солидната сума от 10 000 долара. Джек беше на петнайсет, твърде млад според закона да участва в борсови операции и сделките бяха извършени на името на Кевин Бейкър, най-възрастният от групата неспящи, който живееше в Остин. Джек призна на Лейша: