— Почти щях да загазя, когато два пъти подред ударих 84 процента чиста печалба и финансовите наблюдатели взеха да ме надушват. Не им се сърдя, това им е работата, дори когато става дума за дребни суми. Не ги е страх за парите, а за тенденцията. Как мислиш, ако знаеха, че Кевин е неспящ, дали щяха да обявят операциите за невалидни?
— Май ти се привиждат духове — отвърна Лейша.
— Ни най-малко, Лейша — възрази Джини. — Ти нищо не знаеш.
— Защо — заради баща ми и неговите пари ли?
— Точно така — кимна Джини. Останалите следяха разговора, но без излишни емоции. Просто като размяна на сведения. — Слушала съм го как говори. Божичко, той е ягаист, нали? Какво пък. Това си е негова работа. Но светът не е устроен така. Те ни мразят, разбираш ли?
— Чак пък да ни мразят — възрази Керъл. — Това май е прекалено.
— Е, добре де — въздъхна Джини. — Но те са различни от нас. Ние сме по-добрите и това ги дразни.
— Струва ми се напълно естествено — каза Тони. — Също както ние се възхищаваме на нещо, което е по-съвършено. Нима някой от нас се дразни от Кензо Ягаи, защото е гений? Или от Нелсън Уейд, физика? Ами Катерина Радуски?
— Не се дразним, тъй като ние сме по-добрите — рече Ричард. — Толкова по въпроса.
— Трябва да си създадем наше общество — предложи Тони. — Защо да позволяваме някакви правила да ограничават възможностите ни честно да се изявяваме в живота? Защо трябва Джини да се крие, защо Джек инвестира под чуждо име? Само защото са неспящи! Но нали и сред тях има хора е различни възможности. Едни са по-умни, други — по-настоятелни. Ние пък притежаваме по-добра концентрация, биохимична стабилност и разполагаме с повече време. Всички не могат да бъдат еднакви.
— Джек, бъди искрен, все още никой от нас не е бил лишаван от онова, което е постигнал.
— Но ще бъде.
— Чакайте — вдигна ръка Лейша. Разговорът я бе разтревожил. — Съгласна съм, че в много отношения сме по-съвършени. Тони, след като намекваш за „Декларацията за независимостта“, не забравяй, че там никой не казва: хората са равни по способности. Говори се за право и власт, което означава, че всички са равни пред закона. Нито могат да ни ограничават, нито да ни разрешават повече, отколкото на останалите. А и каква по-честна размяна от тази, основаваща се на взаимноизгодния договор.
— Думи на истински ягаист — каза Ричард и й стисна ръката.
— Омръзнаха ми тия интелектуални разговори — въздъхна Керъл. — Говорим си едно и също. Намираме се на плажа, за бога. Кой ще плува с мен?
— Аз — скочи Джини. — Хайде, Джек.
Всички станаха, като се отърсваха от пясъка. Ричард подаде ръка на Лейша. Но преди да се затичат към водата, Тони постави ръка на рамото й.
— Лейша, ще те попитам нещо — като храна за размисъл. Не ми отговаряй, ако не искаш. Ако постигнем повече от другите и ако търгуваме с тях на взаимноизгодна основа, без да правим разделение на силни и слаби — какъв тогава ще е дългът ни пред онези, които са толкова слаби, че нямат нищо, което ни предложат в замяна? Вече се съгласихме, че ни предстои да дадем повече, отколкото ще получим, но трябва ли да го правим и тогава, когато няма да вземем нищо? Трябва ли да се грижим за техните сакати и недъгави, за болните, глупавите и мързеливите, лишавайки се от продукта на собствените си усилия?
— Те длъжни ли са да го правят? — попита Лейша.
— Кензо Ягаи би казал, че не. А той е спящ.
— Той би казал друго — че и те ще спечелят, макар и не директно, в едно съглашение с трета страна. Не забравяй, тъкмо благодарение на неговата Я-енергия целият свят е по-добре нахранен и по-сигурен.
— Хайде, стига! — извика Джини. — Лейша, идвай, че ще ме удавят! Помощ!
Лейша се засмя.
Изтича при групата и миг преди да се гмурне, зърна израза на лицата на Ричарди на Тони. Първият открито я желаеше, вторият изглеждаше ядосан. На нея? Защо? Какво е направила, освен да спори за нещо, в което вярва?
Когато отново изплува, Тони си беше отишъл.
Среднощ.
— Добре — рече Керъл. — Кой ще е пръв?
Шестимата тийнейджъри се спогледаха. Поставена в средата на малката поляна сред къпинака, Я-лампата озаряваше само лицата и босите им крака. Зад тъмните сенки на храстите дърветата в двора на Роджър Камдън се издигаха като стена и скриваха най-близките сгради. Беше нетърпимо горещо, но въпреки това всички единодушно отхвърлиха идеята за климатизиращо Я-поле. Искаха да е като завръщане към примитивното — мъчително и опасно.