— Защо се учудваш? Нали мислеше, че може да стане с теб и твоят Ричард. Не, Лейша, ти не си от тези. Знаеш кога може и трябва да стане всяко нещо. Не и ти.
— Чакай, чакай. И двете носим спирали и…
— Аз я свалих.
— Искала си да забременееш?
— Стопли ли най-сетне? Да знаеш, че татко не може да направи нищо. Освен, разбира се, ако ми отреже издръжката, но мисля, че не е чак толкова дребнав. — Тя се засмя. — Макар да става дума за мен.
— Но… защо? Само за да го ядосаш?
— Не. Защото искам да си имам някой, когото да обичам. Нещо мое. И което няма да има нищо общо е тази къща.
Лейша си спомни колко щастливи бяха като деца.
— Нима ти е било толкова лошо тук?
— Лейша, малкото ми глупаче. Не познавам друг, който да е толкова умен и същевременно глупав. Излез от стаята ми. Излизай!
— Но Алиса… миличка…
— Вън! — изкрещя Алиса. — Отивай в Харвард! Иди и преуспявай! Само се махай по-скоро!
Лейша скочи като ужилена.
— С удоволствие! Ти си толкова безразсъдна. Не умееш да планираш, да гледаш напред, о, Алиса… моля те! — Вече не й се сърдеше, гледаше я с насълзени очи. Алиса скочи и се хвърли в прегръдките й.
— Ти си глупачето… — повтаряше тя. — Ти, ти.
— Ще ти помогна, Алиса — подсмърчайки каза Лейша. — Дори ако тате не иска, аз ще ти помогна.
Алиса неочаквано я отблъсна.
— Не ти ща помощта.
Тя стана, обърна се и изрита ядно един от саковете с дрехи. Но когато продължи, гласът й бе омекнал.
— И гледай да си прекараш добре в Харвард.
5
Беше като любов от пръв поглед.
Още щом съгледа Масачузетс хол, Лейша разбра какво му липсва на Чикаго: история, корени, традиция. Плъзна ръка по захабените от времето тухли, полюбува се на отражението си в прозорците на Уайденърската библиотека, позяпа удивено стъклените витрини на музея Пибоди, като да бяха Свещения граал. Никога не се бе впечатлявала от легендите, намираше за изкуствена и блудкава драмата на Жулиета, тази на Лили Уомън пък бе по-скоро глупава. Единствено крал Артур, с опитите му да възстанови социалния ред, й се бе сторил достатъчно разумен. Но сега, докато крачеше между колосалните дървета, изведнъж усети макар и искрата, която е вдъхновявала цели поколения, карала хората да учат, да трупат познания и да стават по-добри. Да полагат неимоверни усилия, но да направят света по-добър, отколкото са го заварили. Спря и вдигна очи към небето над сплетените клони, сетне към високите и солидни сгради наоколо. В подобни моменти се сещаше за баща си, пречупил волята на цял отряд генетични инженери, за да я създаде такава, каквато той е искал.
Само след седмица забрави всички тези величави сравнения.
Тежестта се оказа огромна, дори за нея. В Солейското училище смятаха, че всеки трябва да следва свой темп на развитие, но в Харвард знаеха какво точно да искат и налагаха свой ритъм. Под академичното ръководство на човек, който на младини се бе възхищавал от японското икономическо господство, през последните двайсет години Харвард се бе превърнал в истински бастион на знанието. Беше се върнал към някогашните традиции на обучение, с тяхното безкомпромисно наизустяване на фактите, теориите и приложенията им, в решаването на разнообразни задачи, в непрестанно повишаване и развиване на интелектуалните способности. Само един от двеста кандидатстващи се приемаше в училището. Дъщерята на английския премиер се бе провалила още през първата година от следването си и трябваше да напусне с гръм и трясък.
Лейша разполагаше със собствена стая в едно от новите общежития. Не че всички имаха такива, дадоха й я, за да не безпокои другите с нощните си бдения. Още на втория ден някакво момче от съседния коридор се наведе над банката й.
— Значи ти си Лейша Камдън.
— Аха.
— На колко си… на шестнайсет?
— Почти на седемнайсет.
— И скоро ще ни задминеш всичките, без дори да се напрягаш.
Усмивката на Лейша помръкна. Момчето я разглеждаше мрачно изпод ниските си вежди. Усмихваше се, но си личеше, че е от злоба.
— Да. Така смятам.
— Сигурна ли си? Какво криеш там под къдриците — някое мутирало мозъче?
— Остави я на мира, Ханауей — обади се друг глас. Беше на високо, русо и хърбаво момче, с мокра от банята коса. — Защо постоянно трябва да се правиш на задник пред хората?
— Ами ти? — бе всичко, което можа да измисли Ханауей. Той се обърна рязко и закрачи към вратата. Момчето се отдръпна да му стори път.
Но Лейша не се предаваше лесно.
— И знаеш ли защо ще ви задмина? — извика тя след него. — Имам нещо, което вие не притежавате. Не едно, а много неща — включително и това, че не спя. А след като ви оставя да ми подишате праха, ще се върна и ще ви помогна с уроците — за да може и вие да се справите на тестовете.