— Какво се е случило, Алиса? Защо си тук?
— Ами тук живея. Далеч от татко, далеч от Чикаго, от съкрушената Сюзън — знаеш ли, че тя пие? Също като мама. Така постъпва той с хората. Но не и с мен. Аз се измъкнах. Чудя се дали и ти ще успееш някога?
— Измъкнала си се? В това?!
— Тук съм щастлива — отвърна простичко Алиса. — Нали това искаме всички? Нали това искаше и твоят Кензо Ягаи — щастие чрез индивидуални усилия?
Според Лейша точно в момента Алиса не полагаше никакви усилия, но реши да й го спести. Разрошено пиле претича през двора. В далечината планините се криеха в синкава мараня. Лейша опита да си представи как ли ще изглежда това място през зимата, отрязано от останалия свят, в който хората търчат подир разни цели, тъпчат си мозъците със знания и преуспяват.
— Радвам се, че си щастлива, Алиса.
— А ти?
— И аз съм щастлива.
— Е, и аз се радвам — рече Алиса, сетне неочаквано се пресегна и я прегърна, макар че коремът й пречеше. Косата й миришеше на цветя и на слънчева светлина.
— Пак ще дойда, сестричке.
— Не идвай — прошепна Алиса.
6
„МАЙКА НА НЕСПЯЩО ДЕТЕ Е ГОТОВА НА ВСИЧКО, ЗА ДА НЕУТРАЛИЗИРА ГЕНЕТИЧНАТА ПРОМЯНА“ — гласеше заглавието върху автомата за вестници. „МАМО, ИСКАМ И АЗ ДА СПЯ КАТО НОРМАЛНИТЕ ХОРА!“
Лейша въведе кредитния си номер и поръча печатно копие, макар по принцип да не обръщаше внимание на булевардните писания. Заглавието мигаше с червени светлинки и обикаляше полукръглия автомат. Един от продавачите в близкия магазин се подаде и я загледа втренчено. Брус, бодигардът на Лейша, му отвърна с враждебен поглед.
Лейша беше на двайсет и две, последна година в юридическия факултет на Харвард, отскоро дори редактор в „Лоу ревю“, и първа по успех в курса. Най-близките й приятели — Джонатан Кочиара, Лен Картър и Марта Уенц, също бяха неспящи.
Разтвори вестника едва когато се прибра в апартамента. След като прегледа статията, включи компютъра и потърси локалната мрежа на Остин. Оттам научи много повече подробности за нещастното дете, имаше и коментари с други неспящи, но преди да се свърже с някой от тях, на линията я потърси Кевин Бейкър.
— Лейша. Добре, че се свързах.
— Какво става с тази Стела Бевингтън, Кейв? Някой проверил ли е на място?
— Ранди Дейвс. Той е от Чикаго, не го познавам лично, научих само, че е последна година в гимназията. Живее в Парк Ридж, а Стела е от Скоки. Родителите й отказвали да говорят с него — държали се доста грубичко, изглежда така постъпват и с нея. Но случаят според мен е банален: семейство, което мечтае за гениално дете, пести и събира дълги години, за да го получи, а после не е в състояние да се справи със ситуацията. Принуждавали я да спи, крещели и я заплашвали, когато им отказвала, но поне досега няма данни за физическо насилие.
— Ако ги обвиним в психически тормоз?
— Рано е още. Вече установихме връзка със Стела — има модем, но родителите й не знаят — и държим постоянен контакт с нея. Ранди обеща да я навестява веднъж седмично.
Лейша прехапа устни.
— Четох във вестника, че била на седем.
— Така е.
— Може би не бива да я оставяме там. Имам чикагско гражданство, ще попълним декларация за психически тормоз и ще я измъкнем… само на седем, божичко!
— Не. По-добре е да изчакаме. Мисля, че Стела ще се справи сама. И ти го знаеш.
Знаеше го. Почти всички неспящи рано или късно се справиха със затрудненията си, независимо от какви глупави предразсъдъци бяха породени. Това тук бе просто поредният случай. След време хората щяха да привикнат с увеличаващото се присъствие на неспящите, защото успоредно с успехите те доказваха и ползата си за обществото като цяло.
Едва двайсет и шест годишен, Кевин Бейкър бе направил истинско състояние от микрочипове с толкова революционна конструкция, че изкуственият интелект, който някога е бил мечта, бе почти на една крачка. Керълайн Рицоло, само на двайсет и четири бе спечелила наградата „Пулицър“ за нейната пиеса „Утринна светлина“. Още като първокурсник в Станфорд, Джереми Робинсън се прослави с блестящите си разработки върху приложенията на свръхпроводимостта. Уилям Тейн, бивш редактор на „Лоу ревю“ от времето, когато Лейша постъпи в Харвард, работеше като адвокат и се славеше с това, че досега не е изгубил нито едно дело. Скоро беше навършил двайсет и шест, а вече му възлагаха само най-трудните случаи. Клиентите му го ценяха заради способностите и не обръщаха внимание на възрастта.