Онг се надигна.
— Господин Камдън, не съм упълномощен да обсъждам самостоятелно подобен въпрос. А като се има пред вид и кражбата на информация…
— Хайде, чак пък кражба. Да го наречем по-скоро спонтанно оригване на информационната ви система, което е запокитило част от поверителната информация в обществено достъпния сектор. Ще изгубите доста време и средства, ако решите да докажете обратното…
— … да ви предложа цена за закупуване за споменатата генетична модификация не е от моята компетентност. Въпросът ще трябва да се обсъди от управата на института.
— Несъмнено, несъмнено. И кога ще мога да се срещна с останалите?
— Вие?
Камдън го погледна изпод вежди. Онг си даде сметка, че малцина биха могли да излъчват по-голяма увереност в момент като този.
— Естествено, как иначе ще запозная с офертата си хората, които имат право да вземат решение. Така се прави в големия бизнес.
— Господин Камдън, тук не става въпрос само за бизнес…
— Но не и само за научни разработки — парира мигновено Камдън. — Вие не сте организация с идеална цел. Носите си данъчното бреме и се нуждаете от свежи финансови постъпления. Вярно, в случая ще трябва да служите не на обществото, а на единици от него, но не бива да забравяте, че най-често тъкмо отделни хора носят най-голяма полза за общото благо. Пък и с какво един човек, бил той и богат, е по-лош от останалите? Докторе, да не би да имате нещо против малцинствата? Нито едно от вашите двайсет бета-опитни зайчета не произхожда от семейство на негри, или евреи. Само това оставаше, за да си създадете неприятности със съдебните инстанции.
— Съдебни… чакайте, но вие не сте нито черен, нито чифут!
— Аз принадлежа към друго малцинство. Натурализиран поляк съм. Истинското ми име е Камински. — Той се изправи. На устните му трепкаше неизменната лъчезарна усмивка. — Вижте, дърпаме се като деца. Ако ни надушат журналистите, ще ни направят за смях и двамата. Давате си сметка също, че нямам никакво намерение да ви съдя, за да се сдобия с това, което желая. Искам само дъщеря ми да получи вашето чудесно откритие. Докторе — продължи той и в гласа му се долови съжаление, — имате ли представа колко много още щях да постигна в живота, ако не ми се налагаше да спя?
— Ти и без това не мигваш — обади се Елизабет Камдън.
Роджър я погледна така, сякаш бе забравил за съществуването й.
— Чакай, скъпа, имам предвид годините преди да се запознаем. Когато бях млад, в колежа… искам да кажа, щях уча денем, а нощем да работя… Добре де, това няма особено значение. Вижте, докторе, доведете ми тази ваша управа и мисля, че ще се разберем.
— Господин Камдън, моля напуснете незабавно кабинета ми.
— Тоест преди да си изпуснете нервите заради предложението ми. Няма да сте първият. Предайте каквото искате на шефовете си, но очаквам да се срещнем още другата седмица. Свържете се със секретарката ми, Даян Клейвърз, и обсъдете с нея подробностите. Когато ви е удобно.
Онг не ги изпрати до вратата. На прага Елизабет се обърна.
— А какво е станало с двайсетото? — попита тя.
— Моля?
— С двайсетото дете. Мъжът ми каза, че деветнайсет от тях са физически и умствено здрави. Какво е станало с последното?
Напрежението отново нарасна скокообразно. Онг съзнаваше, че не бива да казва, знаеше също, че Камдън е информиран за изхода, но не беше сигурен, че ще отговори, а след това ще съжалява задето е изгубил контрол.
— Мъртво е, госпожо. Родителите му се оказаха психически неуравновесени. Разделили се още по време на бременността, а майката не могла да понесе детето да й реве двайсет и четири часа в денонощието.
— Тя ли го е убила? — попита Елизабет Камдън с разширени от ужас очи.
— По невнимание — произнесе до нея Камдън. — Твърде силно го раздрусала. — Той намигна на Онг. — Детегледачки, докторе. На смени. Трябваше да изберете само родители, които могат да си позволят детегледачки.
— Но това е ужасно! — избухна госпожа Камдън. Онг така и не успя да определи кое е ужасното — дали смъртта на детето, липсата на детегледачки или безотговорността на институтския персонал. Затвори очи.