Но не всички реагираха така.
Кевин Бейкър и Ричард Келер бяха създали информационна мрежа, която обвързваше неспящите в тясна група и всеки познаваше детайлно проблемите на останалите. Лейша Камдън финансираше правното осигуряване и образованието на онези неспящи, чиито родители не бяха достатъчно заможни. Ронда Лавелие се бе сдобила в Калифорния с разрешително за приемна майка и всеки път, когато се натъкваха на изоставено неспящо, тя се заемаше с отглеждането му. Групата разполагаше с трима дипломирани адвокати, а до една година очакваха още четирима, с лицензи от пет различни щата.
Единствения път, когато не бяха успели да отнемат родителските права върху едно малтретирано неспящо дете, просто го отвлякоха.
Тими Де Марцо, четиригодишен. Лейша беше против крайните мерки, но се оказа малцинство. Боеше се, че ако ги разкрият, обществото ще ги разпъне на кръст.
Но не ги разкриха.
Тими бе твърде малък, за да узнаят проблемите му от самия него. Сведенията стигнаха до тях от един преглед на полицейските доклади, който Кевин бе задал чрез собствената си компютърна система. Отвлякоха го направо от задния двор на къщата и го откараха в една каравана в северна Дакота, под постоянния надзор на тамошната приемна майка на групата. Тя не беше неспяща, а само втора братовчедка на един от техните — жизнерадостна, интелигентна жена, ягаистка. От общо 3248 неспящи в Щатите, едва 10 знаеха за отвличането.
С организацията се зае Тони Индивино.
— Тъкмо за Тони исках да говоря с теб — рече Кевин. — Пак е започнал, но този път се е захванал сериозно. Купува земя.
— Къде?
— В планините Аледжини. Това е в южната част на щата Ню Йорк. Парцелът е доста голям. Вече прокарва и пътища. На пролет щял да вдигне първите постройки.
— Дженифър все още ли го финансира?
Бяха изминали шест години от онази нощ, когато Дженифър им донесе интерлевкина. Лейша честичко си го спомняше. Също и Дженифър.
— Да. Може би трябва да му се обадиш, Лейша.
— Прав си. Дръж ме в течение за Стела.
Същата нощ поработи докъм четири над уроците, отдели един час за правните проблеми на групата и точно в пет позвъни на Тони в Чикаго.
— Тони? Лейша е.
— Отговорът е да, да, не, и да вървят по дяволите.
Лейша стисна зъби.
— Хубаво. Сега да чуя и въпросите.
— Сериозно ли смяташ, че неспящите трябва да се обособят в отделно, самоиздържащо се микрообщество? Дженифър Шарифи готова ли е да финансира проект, включващ построяването на цял град? Според теб това не е ли открито зачеркване на всичко, което би могло да се постигне чрез търпеливи преговори? А какво мислиш за противоречията, които биха възникнали между изолираното и охранявано градче и външния свят?
— Никога не бих ти казала да вървиш по дяволите.
— Радвам се за теб — каза Тони, но почти веднага допълни: — Извинявай. Звучеше ми като някой от тях.
— Грешката е у нас, Тони.
— Благодаря ти, че ми го казваш, но и без теб ще се справим.
— Ние не сме отделни видове.
— Кажи го на спящите.
— Преувеличаваш. Вярно, че има и такива, които ни мразят, но винаги и всякога ги е имало… Не бива да се предаваме и…
— Ние не се предаваме; Готови сме да търгуваме с всичко, което ще създадем: софтуер, хардуер, произведения на изкуството, информация, теории. Всеки от нас може да излиза и да пътува навсякъде. Важното е, че ще разполагаме с безопасно място, където да се връщаме. Без нахални лишеи, които смятат, че могат да ни смучат, само защото сме по-добри от тях.
— Тони, аз вярвам в непринудения обмен, който носи полза и за двете страни. Вярвам, че достойнството на живота се крие в усилията да създаваш и да споделяш с останалите плодовете на създаденото. Вярвам, че истинския символ на тези неща е договорът. Ние се нуждаем един от друг, поради взаимната изгода от нашето общуване.
— Чудесно — отвърна Тони. — А какво ще кажеш за просяците в Испания?
— За кого?
— Представи си, че се разхождаш по улицата в някоя бедна страна като Испания и виждаш просяк. Ще му дадеш ли един долар?
— Вероятно.
— Защо? Той не ти предлага нищо в замяна, защото няма какво.
— Знам. От съжаление. Състрадание.
— Добре, срещаш шестима просяка. На всеки от тях ли ще дадеш по един долар?
— Може би.
— Така. А сега — срещаш стотици просяци, но нямаш парите на Лейша Камдън. Пак ли ще им дадеш по един долар?
— Не.
— Защо?
Лейша си наложи да запази спокойствие. Малцина можеха да я изкарат извън нерви и Тони бе един от тях.