— Непосилно бреме за финансите ми. Все пак моето благосъстояние е на първо място.
— Добре. А сега нещо за вътрешна информация. Вчера в БИОТЕХ — това е институтът, където двамата с теб сме започнали жизнения си път — една персона на име доктор Мелинг…
— Кой?
— Доктор Сюзън Мелинг. О, Боже, забравил съм, че е била омъжена за баща ти!
— Не поддържаме връзки — отряза го Лейша. — Дори не знаех, че отново се е заела с научна дейност. Веднъж Алиса ми каза… няма значение. И какво е станало в БИОТЕХ?
— Две съдбоносни събития, съвсем пресни. Карла Дачър току-що е получила резултатите от генетичния анализ на нейния едномесечен плод. Липсата на нужда от сън вече е доминален ген. Следващото поколение също ще го притежава.
— Това го знаехме — отбеляза Лейша. Карла бе първата забременяла неспяща в света. Освен това мъжът й бе спящ. — Очаквахме го.
— Което не пречи на вестниците да затръбят тревога. Представи си само:
Лейша не си направи труда да му противоречи.
— А второто събитие?
— То е тъжно. Първата смърт.
Стомахът й се сви.
— Кой?
— Берни Кун. Сиатъл. Едва на седемнайсет. — Не го познаваше. — Катастрофа с кола — изпуснал управлението на един остър завой. По-важното е, че родителите му позволили в БИОТЕХ да направят аутопсия и подробно изследване на мозъка. Искат да разберат дали продължителното въздържане от сън води до някакви анатомични изменения.
— Бедното дете. Нима се боиш, че ще открият нещо неприятно?
— Не знам, не съм лекар. Но каквото и да е, има хора, които ще го използват срещу нас.
— Тони, почваш да виждаш призраци.
— Ни най-малко. По-скоро забелязвам добре организирана офанзива. Не четеш ли вестници?
— Тони…
— Представи си, че вървиш по улицата в Испания и те спират онези сто просяка, искайки своя долар, ти им отказваш, но те толкова са закъсали, че се ядосват и започват да те блъскат и удрят. Повалят те, скачат отгоре ти, и всичко това е само от злоба и отчаяние.
Лейша мълчеше.
— Нима ще ми кажеш, че това никога не се е случвало, в цялата човешка история?
— Случвало се е — произнесе спокойно Лейша. — Но не често.
— Глупости! Чети вестници! Чети книги по история! За друго обаче говорех. Какво ще дължиш на просяците тогава? Какво би дължал един добронамерен ягаист, който вярва във взаимната изгода от договора, на хора, които няма какво да предложат, а могат само да взимат?
— Не си…
— Какво, Лейша? Отговори ми най-общо — какво дължим всички ние на тези, които не произвеждат, а само консумират?
— Каквото ти казах. Състрадание и съжаление.
— Дори ако не получиш нищо в замяна?
— Ами… — тя спря.
— Защо? Защо един законопослушен и продуктивен гражданин трябва да дължи каквото и да било на същества, които нито произвеждат, нито съблюдават законите? Коя философия, възглед или икономика би оправдала този дълг към тях? Кажи ми искрено.
— Не знам — Лейша сведе глава. — Наистина не знам. Но знам, че сме длъжни.
— Защо?
Тя не отговори. Тони първи наруши мълчанието.
— Ела тук напролет. Ще видиш как напредва Убежището. Тогава строежът ще е започнал.
— Не.
— Моля те.
— Не. Въоръженото отстъпление не е изход.
— Колкото повече забогатяват неспящите, толкова по-кръвожадни стават просяците, Лейша. Не говоря само за пари.
— Тони… — рече тя и млъкна. Не знаеше как да продължи.
— И не скитай по улиците, въоръжена единствено със спомена за Кензо Ягаи — предупреди я той.
Ричард дойде да я види през март. Не бяха се виждали от три години. Чакаше я пред вратата на къщата, където живееше и изненадващо й прегради пътя.
— Ричард! Спокойно, Брус, той ми е приятел.
— Здравей, Лейша.
Беше се променил, понатежал, но това му придаваше по-мъжествен вид. Само в лице си оставаше същия.
— Разхубавила си се — рече той.
— По работа ли си тук? — попита Лейша след като влязоха вътре. От мрежата знаеше, че довършва дипломната си работа по морска биология в Карибите, но това беше стара информация. Преди около година Ричард бе преустановил връзките си с групата и бе изчезнал от мрежата им.
— Не. На разходка. — Той се усмихна и лицето му се промени. — Дойдох да те видя. Струва си да биеш път до Бостън за това. Бях в Индия. После в Китай и Африка. Зяпах, разсъждавах. В началото се стараех да не привличам внимание. В Индия и Китай се срещнах с наши събратя. Там са малко, защото на родителите им е доста трудно да дойдат чак тук за операцията. Но са ги приели, такива, каквито са и не им обръщат внимание. Опитах се да разбера защо някои бедни страни — според нашите стандарти, разбира се, (там разполагат с Я-генератори само в големите градове) — приемат нормално превъзходството на неспящите, а тук, в Америка, — омразата и негодуванието продължават да растат.