— Агенция за защита на децата — произнесе навъсено Алиса. — Получихме съобщение от едно малко момиче, вашият номер. Пуснете ме да вляза.
— Тук няма никакво момиче.
— Моля, пуснете ме да вляза. Имам право да извърша проверка съгласно член 186-ти от Закона за защита на детето. Отворете вратата!
Мъжът пристъпи неспокойно. Беше забелязал едрата сянка край колата.
— Имате ли разрешително за обиск?
— Не ми е нужно, когато става дума за подобен случай. Ако не ме пуснете, ще си имате неприятности, за каквито не сте и сънували.
Лейша стисна зъби. Никой няма да й повярва, повтаряше си тя, каквито и да ги говори…
Мъжът се отдръпна и пусна Алиса да влезе.
Бодигардът се отдели от колата и я последва. Вратата се затвори. Лейша остана сама в мрака.
Излязоха след броени минути, бодигардът носеше детето. Лицето на Алиса сияеше като неонова лампа. Лейша се затича, отвори им вратата и помогна на мъжа да настани детето. За миг й се стори, че по лицето му пробягва сянка на съмнение. Но Алиса също бе зърнала нещо, защото му пъхна сгъната банкнота.
— Взимай! Още сто долара! Ще се прибереш сам.
— Ей, почакайте… — извика той, но прибра парите. Алиса вече потегляше.
— Сега ще иде право в полицията — произнесе отчаяно Лейша. — Ако не го стори, ще го изхвърлят от профсъюза.
— Знам. Но докато стигне, вече ще бъдем далеч оттук.
— Къде?
— В една болница.
— Алиса, не можем… — Лейша едва сега се опомни. — Стела! Чуваш ли ме?
— Да — долетя отзад отпаднал гласец.
Лейша се пресегна и включи лампичката. Стела лежеше свита на седалката, подпряла буза с длан. Имаше няколко едри синини по лицето си. Косата й беше мръсна и разчорлена.
— Ти си Лейша Камдън — каза тя и заплака.
— Ръката й е счупена — обясни лаконично Алиса.
— Миличко… можеш ли да… — Лейша преглътна, усетила, че се задъхва. — Ще издържиш ли, докато те заведем на доктор?
— Да. Само не ме връщайте обратно!
— Няма — обеща Лейша. — Никога. — Тя погледна към Алиса и изведнъж й се мярна лицето на Тони.
— Има една малка общинска болница на десетина мили оттук — каза Алиса.
— Откъде знаеш?
— Настаниха ме веднъж там. Злоупотреба с наркотици.
— Но как ще ни приемат без застраховка?
— Ето какво ще направим — каза Алиса, без да откъсва поглед от шосето. — Сега внимавай, Стела. Ще им кажа, че си моя дъщеря и че си паднала от една скала, докато сме си почивали край пътя. Пътували сме от Калифорния за Филаделфия, където живее баба ти. Казваш се Джордан Уатроуз и си на пет. Запомни ли, миличко?
— Аз съм на седем. Почти на осем.
— На пет си, макар да изглеждаш по-голяма. Родена си на 23 март. Ще се справиш ли, Стела?
— Да — каза момичето с поукрепнал глас.
— А ти ще се справиш ли? — обърна се Лейша към Алиса.
— Че как иначе. Нали съм дъщеря на Роджър Камдън.
И този път Лейша остана в колата. Алиса отнесе детето до приемната, където я посрещна ниска, набита жена. Едва след като се увери, че всичко е наред, Лейша премести колата в далечния край на обширния паркинг, излезе и я заключи. Знаеше, че номерът й вече е в регистрите на всички полицейски управления, но за щастие компютрите на медицинските служби и без това бяха претрупани от информация, за да приемат подобни сведения. Поне на първо време Алиса и Стела щяха да бъдат в безопасност в болницата. Но Алиса не можеше вече да наеме друга кола.
Затова пък Лейша можеше.
Освен ако не търсят и нея.
Тя огледа паркинга. Имаше всякакви коли — от лъскавите модели на крайслер и икеда, до раздрънкани таратайки неизвестно от коя година. Имаше и вертолет, чийто пилот бе задрямал на седалката. И едно очукано фермерско камионче.
Лейша се приближи до него и застана до прозореца. Вътре седеше възрастен мъж и пушеше. Напомняше й с нещо за баща й.
— Здравейте.
Мъжът смъкна стъклото, но не отговори.
— Господине, виждате ли оня вертолет там? Той е на баща ми, а човекът вътре е моят телохранител. Тате му нареди да ме докара тук, за да ме прегледат. Той… татко ме бие. Искам да се махна от тук, господине. Ще ви дам 4000 долара за вашето камионче. В брой — веднага.
Мъжът ококори очи. Изхвърли навън цигарата и погледна към вертолета. Пилотът беше широкоплещест, с тъмни очила и лесно можеше да ги чуе, ако му извикат.
— Всичко е наред — успокои го Лейша, като се опитваше да си придаде нещастен вид. Коленете й трепереха.
— Да видя първо парите.
Лейша отстъпи няколко крачки назад, бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше свикнала винаги да носи големи суми в себе си. Не се знаеше кога точно ще й потрябват.