— Изявление, достойно за похвала. Само че не всички са в състояние да си го позволят.
— Така е.
— Значи сте съгласна с мен, че не всички хора са допуснати до блестящите витрини на вашата неодарвинистка икономика. Смятате ли, че са длъжни да го преглъщат безропотно?
— Напротив, бих желала да отворя вратите и да ги пусна вътре.
— Как, госпожице Камдън? Как да се състезаваме на равни начала с неспящите, или с компаниите, които преуспяват благодарение на вродения им гений?
— Не и с омраза и разделяне на икономиката.
— Тогава как? Хайде, кажете ми!
Ала преди Лейша да отговори, вратата внезапно се отвори и вътре влетяха трима мъже.
Телохранителите на Лейша мигновено я заобиколиха, наизвадили пистолети. Но мъжете, изглежда го очакваха, защото камерите им бяха приготвени и започнаха моментално да снимат. Но всичко, което виждаха, беше непробиваема стена от телохранители. Хората на Лейша се спогледаха объркано.
Междувременно Джордан, който бе отстъпил в единия ъгъл, беше единственият, който забеляза внезапното и краткотрайно проблясване на скрития в стената обектив — в помещение, за което се тръбеше наляво и надясно, че не било оборудвано с никакви уреди за следене.
— Вън! — кресна един от телохранителите, който, изглежда, бе най-старшият. Филмовият екип се подчини и излезе. И само Джордан разбра за камерата на Хоуки.
Защо? За какво му е на Хоуки този филм, за който сигурно ще твърди, че бил заснет от екипа? Трябва ли Джордан да съобщи за това на леля си? А ако си има неприятности?
Хоуки не откъсваше поглед от него, дори му кимна, а на лицето му се четеше такава симпатия, сякаш наистина разбираше какво го измъчва. Последното, кой знае защо, го успокои. Хоуки, очевидно, нямаше никакви лоши намерения спрямо Лейша. Той не действаше по такъв начин. Имаше по-далечни цели, замисли от голям мащаб и идеали. Обмисляше всяка своя стъпка и всеки участник се ползваше с пълното му уважение. Каквото и да пише в учебниците по история, Хоуки не бе от хората, които постигат своята революция през труповете на невинни.
Джордан въздъхна успокоен.
— Съжалявам, госпожице Камдън — произнесе Хоуки. Лейша го разглеждаше безизразно.
— Е, нали никой не е пострадал?
— Разбира се. Чакайте, ще ви дам нещичко за спомен — той посегна към един шкаф — телохранителите се напрегнаха отново — и извади миниатюрен скутер, с искрящи надпис „Ние спим“. — Предполагам, че не е нито толкова бърз, нито толкова сигурен, колкото са вашите.
Джордан забеляза, че Лейша най-сетне започна да проявява признаци на нетърпение. Тя издиша през зъби и въздухът излезе с тих, свистящ звук.
— Не, благодаря, господин Хоуки. Предпочитам моя кеслер-ийгъл. Произведен е в Ню Мексико, в една от моите фабрики, където работят най-обикновени спящи, като вас. Но моите хора се радват открито на плодовете от своя труд и не таят никакви задни мисли. За съжаление, засега са малцинство, без свой осигурен пазар, но се надявам скоро нещата да се променят.
Джордан не посмя да погледне Хоуки в лицето.
Докато се качваше в колата, Лейша подхвърли на Джордан.
— Съжалявам, задето се сджафкахме пред теб.
— Няма за какво.
— Даваме ти лош пример. Знам, че вярваш в онова, което правиш тук.
— Така е — потвърди тихо Джордан. — Наистина.
— Когато го казваш, приличаш на майка си.
Което не може да се каже за теб, мислеше си Джордан. Не я обвиняваше в нищо. Само дето Алиса изглеждаше далеч по-възрастна от своите четирийсет и три, а Лейша — неимоверно по-млада. Едната трябваше да се бори с всички изменения, произтичащи от възрастта, другата — само с досадното земното притегляне. Какво чудно тогава, че приличаше на зряла и добре развита трийсетгодишна жена?
— Как е майка ти? — попита Лейша, сякаш прочела мислите му.
— Добре — отвърна Джордан, макар да знаеше, че очакват далеч по-подробна информация. — В Убежището ли отиваш?
— Откъде знаеш? — учуди се Лейша.
— Познах по израза на лицето ти.
Лейша сведе очи. Джордан не биваше да споменава Убежището.
— Кажи на Хоуки, че няма да подавам официално оплакване заради вградената камера в стената — произнесе неочаквано тя. — И не се измъчвай, задето не ми каза за нея. И без това имаш предостатъчно проблеми, Джорди. Знаеш ли, този твой господин Хоуки е много досаден. Егоцентрик, който се мисли за водач на масите и натиска едновременно всички педали. Уморителен е.
Тя прибра дългите си крака в колата. Джордан се засмя — звукът накара Лейша да го погледне учудено, с ням въпрос в зелените й очи, ала той се наведе бързо, целуна я и затвори вратата.