Усмивката му изчезна веднага щом колата потегли. Егоцентрик. Водач на масите. Уморителен.
Нима Лейша не разбираше колко си приличат двамата с Хоуки?
Лейша се отпусна в кожената седалка на самолета на корпорация „Бейкър ентърпрайз“. Беше единственият пасажер. Далеч под нея се простираше долината на Мисисипи, заобиколена от отвесните стени на Апалачите. Ръката й докосна книгата на съседната седалка и тя я вдигна. Малко развлечение за обърканите й мисли след неприятната среща с Келвин Хоуки.
Корицата беше прекалено лъскава. Ейбрахъм Линкълн, без брада, с черен фрак и висока шапка, застанал на фона на горящ град — Атланта? Или Ричмънд? Алени пламъци се издигаха към ниския и мрачен небосвод. На монитор цветовете щяха да са направо крещящи, а на триизмерна холограма — флуоресциращи.
Лейша въздъхна. Линкълн никога не бе заставал пред горящ град. По време на събитията, описвани от нея, той вече е носел брада. Освен това книгата представляваше сухо и схоластично изследване на неговите речи в светлината на Конституционния закон, а не на заревото от битките. Вътре нищо не гореше.
Тя прокара пръст по релефните букви:
— Защо? — бе я попитала Алиса.
— Не е ли очевидно? И без това съм прекалено известна с моите съдебни дела. Искам книгата да привлече вниманието на сериозната публика, без да носи тежестта на…
— Това го знам — прекъсна я Алиса. — Питам защо точно този псевдоним?
Лейша не разполагаше с готов отговор. Измисли го чак след седмица, но вече бе напуснала Калифорния. Сети се една нощ, някъде към четири и едва не позвъни веднага на сестра си.
„Заради едни думи на Линкълн, произнесени през 1864-та. А също, защото съм на 43, възрастта, на която е бил баща ни, когато сме се родили и защото никой, дори и ти, не вярва, че всичко това започва да ми омръзва.“
Кой знае дали би посмяла да го каже по същия начин пред Алиса? Напоследък двете все по-рядко намираха общ език, а и тези нейни занимания с близнаците й се струваха пълна безсмислица. Бяха като две непознати, говорещи на различни езици и принудени да запълват празнотите с усмивки и кимвания.
Преди двайсет години, за един кратък период, нещата изглеждаха различни. Но сега…
Двайсет и две хиляди неспящи на Земята, като цели 95 процента се намираха в Щатите. Осемдесет процента от тях живееха в Убежището. И тъй като повечето неспящи сега се раждаха, вместо да се зачеват in vitro, това означаваше, че почти всички неспящи идваха на бял свят в Убежището. Генетичните изменения все още се ползваха с висока популярност сред останалото население — амбициозни родители поръчваха за децата си засилена интелигентност, подобрено зрение, мощна имунна система, красиви черти на лицето. Но никой вече не желаеше неспящи деца. Защо да обричат децата си на всеобща омраза и завист? Колкото красиви и умни да ги правят, никой няма да гледа на тях като на изчадия от друга, враждебна раса. Неспящите, както писа в една своя статия Лейша, са евреите на двайсет и първи век.
Двайсет години упорита борба, и нищо не се бе променило.
— Уморена съм — произнесе на глас Лейша. Пилотът явно не я чу, погълнат от своите прибори. Намираха се над планински върхове.
Лейша вдигна капака на електронния си бележник и прегледа програмата си. Три часа полет до Ню Йорк и още два назад до Чикаго — време, напълно достатъчно да приключи с бележките по случая „Калдер срещу Хансен металурджи“. В Чикаго имаше среща в четири следобед с важен клиент, след това в 17:30 и още една среща в 20:00 часа. После разполагаше с цяла нощ, за да се подготви за следващото дело. Може би времето наистина ще й стигне.
Тя въздъхна и отново се върна към книгата. Разтвори я напосоки и зачете. През април 1864-та година северните щати бяха разгневени от масовото убийство на черни войници във форт Пилоу, а федералната хазна — почти празна. Войната струваше на юнионистите два милиона долара дневно. Пресата хулеше Линкълн, Конгресът го посрещаше на нож. През следващия месец му предстоеше да изгуби още 10 000 души при Колд Харбър. Линкълн признава в писмото си до А. Г. Ходжъс:
Имам усещането, че не аз управлявам събитията, а те управляват мен.
Лейша пъхна книгата под седалката, разтвори отново бележника и потъна в дебрите на правото.
Дженифър Шарифи отлепи чело от земята, надигна се грациозно и се наведе да сгъне молитвеното си килимче. Жилавата планинска трева бе леко влажна и по долния край на килимчето имаше полепнали стръкчета. Тя закрачи надолу между дърветата към глайдера, като внимаваше да не изцапа бялата си абая. Дългата й черна коса, се развяваше от вятъра.