Сега вече знаеше защо Хоуки й бе позволил да посети фабриката.
— Тук пише, че снимката била направена тази сутрин — подхвърли мъжът. — Брей каква експедитивност…
— Влезте в кабинета ми, господин…?
— Адам Уолкот. Доктор Адам Уолкот.
— Доктор по медицина?
Той забоде в нея воднистите си очи.
— Това е научна степен. По генетика.
Слънцето беше доста ниско и светлината, идваща от прозореца ги заслепяваше. Лейша затъмни стъклото. Междувременно доктор Уолкот вече се бе настанил във фотьойла.
— Работя в една частна изследователска компания — „Семплайс биотекникъл“. Разработваме нови аспекти на вече познати генетични модификации и после предлагаме продуктите си на големите компании за оплождане in vitro. Сигурно сте чували за пейстъновата процедура за изостряне на слуха?
Лейша кимна, макар да смяташе тази модификация най-малкото за странна. Ползата от това да чуваш какво става през шест стени се оказа незначителна, сравнена с болката при някой по-силен шум в непосредствена близост.
— В „Семплайс“ учените се ползват със значителна свобода. Официалната версия е, че по този начин по-лесно ще се натъкнем на нещо важно, но истината е, че във фирмата цари пълна анархия. Преди около две години поисках разрешение да работя с някои от пептидите, свързани с премахването на нуждата от сън.
— Мислех, че всичко в тази насока отдавна е изследвано — произнесе сухо Лейша.
Уолкот се изкиска, сякаш намираше забележката й за остроумна.
— Не всички разсъждават като вас. Много ме впечатли изследването на тези пептиди при възрастни неспящи и в процеса на работата се наложи да си сътруднича с Техническия институт в Лион. По-конкретно, с Гаспар-Теру. Запозната ли сте с разработките му?
— Чувала съм за него.
— Но вероятно не са ви известни някои от неговите осъвременени средства за изследване… — той се огледа обезпокоено. — Май трябваше първо да попитам доколко е сигурен офисът ви.
— Напълно — отвърна Лейша. — Иначе нямаше да работя тук.
Уолкот кимна.
— Казано накратко, мисля, че съм открил способ, с който да превръщам възрастни хора, родени с нормални изисквания за сън, в неспящи.
Лейша протегна ръка търсейки нещо, което да вземе… каквото и да е. Просто да го повърти в ръцете си.
— Да превръщате…
— Не, не, чакайте, още не всички проблеми са решени. — Уолкот се впусна в продължителна тирада относно процеса на промяната на пептидите, свързаните с тях синапси, недостигът на информация за кодирането в ДНК и всичко това й звучеше като китайската азбука. Остави го да се наприказва.
— Доктор Уолкот… а вие сигурен ли сте?
— За преместването на излишъка от лизин?
— Не. За това, че бихте могли да създадете неспящ от спящ?
Уолкот прокара ръка през оредялата си коса.
— Не. Разбира се, че не съм сигурен. И как бих могъл да бъда? Трябва да се проведат поне няколко експеримента, допълнителни репликации, да не говорим за финансовата страна…
— Но теоретично… това вече е възможно?
— О, теоретично да. Без никакво съмнение.
— С всички странични ефекти? Включително и измененията в продължителността на живота?
— За това още нищо не знаем. Изследванията ми са още в началната фаза. Но преди да продължа… да продължим, ще ни трябва адвокат.
Едва сега Лейша осъзна какво й се бе сторило странно в разговора.
— Доктор Уолкот, защо дойдохте сам? Вероятно съществува някаква легална институция, например този ваш „Семплайс“, която да е свързана с разработките ви. А и фирмата ви не може да не разполага с юристи.
— Директорът Лий не знае, че съм тук. Дошъл съм като частно лице, което се нуждае от правна консултация.
Лейша се загледа през прозореца.
— Продължавайте.
— Веднага щом си дадох сметка накъде водят проучванията ми, накарах моя асистент да изтрие всичко от мрежата. Не държахме никакви данни в компютрите на фирмата, а за симулациите използвахме наша техника. Всеки път изтривахме резултатите и ги прехвърляхме на твърди носители, които пазя в един сейф у дома. Направил съм и дубликати. Нито директорът, нито който и да било от колегите знае над какво сме работили.
— И защо го направихте, докторе?