— Защото „Семплайс“ е обществена компания и 62 процента от акциите са в ръцете на фондации, притежавани от неспящи. Освен това директорът Лий не е точно човек на честта. Няколко пъти беше обвиняем в присвояване на средства, но винаги се измъкваше. Бояхме се да не се намеси в работата ни, или да претендира за някакви облаги от резултатите й. Когато започнахме, не бяхме сигурни дали ще заинтересуваме с откритието си някоя от големите фирми. А и сега положението не е много по-различно. Става въпрос само за една теория. Не бих се учудил, ако онези от Убежището предложат тлъста сумичка, за да бъде спрян проектът…
Лейша пропусна това покрай ушите си.
— Но преди два месеца се случи нещо много странно. Знаехме, разбира се, че мрежата на „Семплайс“ не е кой знае колко добре защитена. Пък и коя ли вътрешна мрежа може да се похвали със сигурност? Ето защо не държахме нищо в нея. Но Тими и аз — Тими е моят асистент, доктор Тимъти Херлингър — не си давахме сметка, че има хора, които ровичкат из мрежите не само за това, което е в тях, но и което не е. Някой извън компанията вероятно редовно е сравнявал списъка на служителите с темите, по които работят и една сутрин открихме в лабораторния компютър следното съобщение:
Момчета, вие двамата всъщност над какво работите от два месеца насам?
— Но как разбрахте, че съобщението идва отвън, а не от вашия прозорлив директор?
— Защото той не би могъл да забележи и муха на носа си. Но не това е истинската причина. Съобщението беше подписано с „акционер“. Друго обаче ни изкара извън релси. Компютърът, където открихме съобщението, не е свързан с мрежата. Захранва се самостоятелно от Я-акумулатори. А лабораторията ни се заключва.
— Другият комплект ключове?
— В директора Лий. Но по това време беше на конференция в Барбадос.
— Дал е ключовете си на някой. Или е изработил още един дубликат. А може и да ги е изгубил.
Уолкот сви рамене.
— Може. Но нека да продължа. Не обърнахме внимание на съобщението. Но за всеки случай решихме да приберем на сигурно място всичко, свързано с работата ни. Унищожихме цялата информация, освен едно-единствено копие, което заключихме в депозитен сейф на Първа Национална банка. Същата нощ заровихме ключа от сейфа в задния двор, под един розов храст. Съвсем като в някой пиратски роман. Може да ви прозвучи наивно, но тогава не знаехме какво да правим. Ключът си беше на мястото, под розовия храст, когато го изкопах тази сутрин. Но папката с документите е изчезнала от сейфа. Празен е, разбирате ли?
Лейша стана и се приближи до прозореца, вдигна ръка и прокара длан по запотеното стъкло. Водите на Мичиган бяха кървавочервени от залеза. На изток вече се подаваше лунният сърп.
— Кога открихте кражбата?
— Тази сутрин. Изрових ключа, за да добавим следващата партида от разработки и двамата с Тими отидохме до банката. Казах на служителите, че сейфът е празен, но те отвърнаха, че вътре не било регистрирано нищо. Обясних им, че собственоръчно съм поставил папка с девет листа.
— Вероятно това е документирано някъде.
— Естествено, още в момента на поставянето.
— Имате ли квитанция?
— Да. — Той й я подаде. Лейша плъзна поглед по листчето. — Чиновникът, към който се обърнах, провери в компютъра и там беше записано, че доктор Адам Уолкот се върнал още на следващия ден, извадил всичко от сейфа и подписал нова квитанция. И, госпожице Камдън, тази квитанция беше у тях.
— С вашия подпис.
— Да. Но аз никога не съм я подписвал. Тя е фалшива.
— Кой знае? Колко документи месечно подписвате, докторе?
— Десетки, предполагам.
— Заявки за доставка, молби за отпускане на нови средства, съобщения от общ характер. Четете ли ги всички?
— Не, но…
— Наскоро да ви е напускала някоя секретарка?
— Ами… да, имаше една. Директорът все се оплаква, че трудно се намира помощен персонал. Но той не знае нищо за нашата работа!
— Уверена съм, че е така. Продължавайте, докторе.
— Съмнявам се, че някой би могъл да си присвои разработките ни. Най-вече, защото така и не успяхме да нанесем последните и най-важни изчисления, върху които работихме с Тими. Въпреки това откритието е наше и ние си го искаме. Работихме здраво и разчитахме да получим заслужена отплата.
— И сега ви е нужен адвокат, който да ви каже какви са вашите права.
— Да. И да ни представлява пред банката, компанията или където се наложи. — Той я погледна и по лицето му пробяга сянка на съмнение. — Избрах вас, защото сте неспяща. И защото ви познавам. Всички знаят, че не вярвате в онези дрънканици за разделяне на човешката раса, макар че нашата работа едва ли ще сложи край на подобни… подобни… — Той махна с ръка към заглавната страница на вестника. — Освен това става въпрос за кражба, макар и в рамките на една компания.