Направи осем копия на документа с помощта на малката копирна машина в офиса си. Остави му едно от копията и побърза да поясни:
— Другите ще бъдат разпределени в различни банкови сейфове. Съветвам ви да разкажете на колкото се може повече хора за копията. Аз ще направя същото. Освен това, ще се наложи да осведомите вашия любим директор за откритието и да предприемете необходимите постъпки за неговото патентоване и легализиране. Хубаво е да повикате и мен, докато разговаряте с него. Нека разбере, че нещата са сериозни.
— Добре — склони Уолкот. — Госпожице Камдън, вие бяхте искрена с мен… аз също ще се постарая да бъде искрен…
Нещо в тона му я накара да застане нащрек.
— Истината е… че това, което написах преди малко…
— Да?
— Ами… не всичко е там. Пропуснах последната част. Същата, която не са получили и крадците.
Предпазлив — повече, отколкото очакваше. Но така е по-добре, реши Лейша. Макар да проявява недоверие дори към собствения си адвокат.
Уолкот зяпаше през прозореца, за да избегне погледа й.
— Одеве споменахте, че не знаете кой е откраднал първия екземпляр. Но беше казано твърде много, за да бъде използвано. Или да не бъде. А вие сте… неспяща.
— Разбирам. Все пак, докторе, за ваше собствено спокойствие, ще ви помоля да нанесете и последната част. Ако не тук, то някъде другаде — където сметнете за достатъчно безопасно. И пак повтарям — съобщете на колкото се може повече хора.
— Щом настоявате — кимна неохотно Уолкот. — Наистина ли смятате… че може да бъде опасно?
Лейша си помисли за Убежището. Неизвестността я караше да се чувства неспокойна. Отново я присви стомаха.
— Да. Така смятам.
10
Джордан Уатроуз си наля поредното уиски от бара в дневната на майка му. Поредно, но кое? Трето? Четвърто? Не помнеше. А и в момента никой не му обръщаше внимание. Къщата бе изпълнена с шум и смехове. Един от гласовете принадлежеше несъмнено на Хоуки. Какво толкова ли им разказва?
Не искаше да го води тук. Поводът бе чисто семеен — петдесетгодишнината на Бек, вторият му баща, който организира скромно семейно тържество. Но Алиса тъкмо бе привършила с мебелирането на новата им къща и държеше да я покаже на много хора. Вече близо двайсет години Алиса Камдън Уотроуз живееше така, сякаш не притежава никакъв дял от наследството на баща си и не беше вземала нито веднъж от оставените й пари. Джордан все още не можеше да си обясни поведението й.
Бек, вторият й съпруг, беше кротък и жизнерадостен човек, вечно усмихнат и винаги готов да се притече на помощ, когато го повикат. И сега усмивката му не слизаше от лицето и му придаваше младежки вид. Алиса бе поканила всички техни семейни приятели, някои от колегите на Бек, а също и някои от нейните. Освен това тук бяха Лейша, Кевин Бейкър и още една неспяща, която Джордан виждаше за първи път. Беше красива червенокоса жена на име Стела Бевингтън и Алиса я посрещна и прегърна, като да бяха стари приятелки.
Всъщност именно Хоуки бе настоял да присъства ни тържеството. Джордан направи всичко възможно да го разубеди, но Хоуки упорито отстояваше намерението си.
— Хайде, хайде. Знам, че поводът е семеен, но нали майка ти сега има нова къща? Приготвил съм й подарък.
— Много мило от твоя страна — предаде се накрая Джордан и Хоуки кимна засмяно. И ето го сега, стои до бара в компанията на Алиса и Мойра, заобиколен от още неколцина ухилени слушатели, докато Лейша го наблюдава отсреща мълчаливо — безизразна, но нащрек. Тя забеляза, че я гледа, и приближи към него.
— Успокой се — бе първото, което му каза. — Ти не си виновен. Знам, че не си искал да го доведеш и че се е натрапил. Не се обвинявай — излишно е.
— Той е от хората, които просто не чуват, когато им отказват.
— О не, миличък. Тук е, защото Алиса се съгласи, а не защото те е накарал да му издействаш покана.
Почти бяха докоснали въпроса, който го измъчваше от известно време.
— Лейша, дали мама одобрява това, което правя? Говоря за участието ми в движението „Ние спим“.
Лейша не бързаше с отговора.
— Знаеш ли, Джорди, каквото и да мисли, няма да го сподели с мен. Защо не я попиташ?
— Ние не говорим… за спящи и неспящи.
— Бях сигурна в това. Има много неща, за които избягваме да говорим в нашето семейство, не мислиш ли?
— Къде изчезна Кевин?
— Ти май сменяш темата, а?
— Не, Лейша, наистина…
— О, няма нищо, Джорди. Не е нужно постоянно да ми се извиняваш. Кевин отиде да се срещне с един клиент на орбиталната станция.