— Не знаех, че на станциите има неспящи.
Лейша се намръщи.
— Прав си, няма. Само че не всички клиенти на Кевин са неспящи. Има и такива, които са достатъчно заможни, за да…
— … си позволят да го наемат — довърши вместо нея Хоуки. Беше застанал зад тях. — Госпожице Камдън, цяла вечер ме избягвате и не искате да говорите с мен.
— А има ли за какво да разговаряме?
Той се засмя.
— Разбирам. За какво толкова може да разговарят един второстепенен профсъюзен организатор от работническата класа, който пропилява живота си в напразна надпревара с недостижимото, и прочутата Лейша Камдън?
— Никога не бих определила по такъв начин живота на един неспящ — произнесе с равен глас Лейша.
— Наистина? Нима ни смятате за равни? Знаете ли, госпожице Камдън, какво е казал Ейбрахъм Линкълн за равенството? Впрочем не можете да не знаете, след като сте написала книга, посветена на възгледите му за конституцията, нали? Под псевдоним, чакайте да си спомня… Елизабет Камински?
Тя не отговори.
— Достатъчно, Хоуки — рече Джордан.
Хоуки продължи:
— Линкълн казва за хората, на които е отказано икономическо равенство: „Когато го поставите на колене и изравните съществуванието му с това на дивите животни, когато заличите душата му и го накарате да обитава места, където никога не прониква лъчът на надеждата и го заобикаля само прокълната тъмнина, не се ли боите, че демонът, който сте пробудили, ще се върне и ще удари по вас?“
— Знаете ли какво казва Аристотел за равенството? — попита го Лейша. — „Равните се бунтуват, за да могат да станат управляващи. Ето кое у нас поражда революциите.“
Чертите на Хоуки се изостриха. Нещо се мярна в погледа му, той понечи да отвърне, но премълча и се усмихна загадъчно. После се обърна и бавно се отдалечи.
— Съжалявам, Джорди — рече Лейша. — Не биваше да го правя — особено на тържеството. Май взех да се деформирам от тия съдебни зали.
— Изглеждаш ужасно — произнесе неочаквано дори за себе си Джордан. — Отслабнала си и лицето ти има измъчен вид.
— Изглеждам си на годините — тросна се Лейша. После се пресегна и го хвана за ръката. — Джордан, кажи ми нещо… някога приисквало ли ти се е да станеш неспящ?
Той вдигна глава и втренчи поглед в зелените й очи. Изведнъж неувереността му го напусна.
— Да, Лейша. Искам го. Всички го искаме. Но не можем. Ето защо работя при Хоуки и неговия профсъюз от нещастници, пропиляващи живота си в напразна надпревара с недостижимото. Защото не можем да бъдем като вас.
Майка му застана до тях.
— Всичко наред ли е при вас? — попита тя, като местеше разтревожен поглед по лицата им. Носеше зелената копринена рокля, която й бе подарил Бек.
— Ами да — смотолеви Джордан, не успял да измисли нещо по-убедително. Стояха една до друга пред него и той едва сега си даде сметка, че са близначки. Близначки!
— Лейша, разказах ли ти за откритието, което направи нашата група? Двама близнаци били разделени веднага след раждането, но когато единият си счупил ръката, другият не можел да разбере защо седмици наред го боли на същото място.
— Може и да му се е сторило — отвърна Лейша, като избягваше погледа на Алиса.
— Ах — възкликна Алиса, сякаш сестра й току-що й бе дала отговор на нещо, което я е измъчвало отдавна. Но очите й бяха потъмнели, съвсем като тези на Хоуки одеве. Нима криеше нещо?
В ранната утрин пустинята в Ню Мексико сияеше в бисерна светлина. Сенките бяха с отчетливи контури и се прокрадваха като живи същества през безбрежната пустош. Само в далечината, до самия хоризонт, едва се виждаха очертанията на планините Сангре де Кристо.
— Красиво, нали? — подхвърли Сюзън Мелинг.
— Нямах представа, че светлината може да изглежда така — отвърна Лейша.
— Не всеки обича пустинята. Пусто, безжизнено, враждебно за човека място.
— Но ти я харесваш.
— Да — призна Сюзън. — Харесва ми. Кажи какво има, Лейша? Знам, че не си ми дошла просто на гости. Излъчваш тревога, при това много силна.
Лейша се усмихна. Сюзън, вече на седемдесет и пет, бе изоставила изследванията си след една неравна борба с артрита. Беше се преместила в едно малко градче, на около петдесет мили от Санта Фе, постъпка, необяснима за Лейша. Тук нямаше болници, нито колежи и съответно хора, с които да разговаря. Живееше в стара каменна къща с очукани мебели и панорамен изглед от плоския покрив, който използваше за тераса. Беше подредила по первазите на прозорците излъскани от вятъра камъни, вази със странни, аскетични цветя, а в някои имаше и животински кости, избелели от слънцето и пясъка в пустинята. Докато й показваше стаите, промърмори единственото обяснение: „Твърде дълго работих с ума си. Сега е време да наваксам изпуснатото.“ Кое изпуснато? Не посмя да я попита, щеше да е като намеса в личния й живот.