Выбрать главу

— Хайде да се прибираме — рече Сюзън. — Твърде млада си да разбереш кое й е хубавото на пустинята.

Когато седнаха вътре на чаша ароматен чай, Лейша насочи разговора към проблема, за който бе дошла.

— Надявам се, че продължаваш да следиш нещата в твоята област? Да си чувала нещо за откритието на Гаспар-Теру? Публикувано е в началото на тази година.

— Да — отвърна Сюзън. Кожата й бе станала прозрачна, беше спряла да боядисва косата си и сега цялата бе изпъстрена с бели кичури. — Още не съм се отрекла от света, като някой фанатизиран отшелник. Получавам редовно научни списания, но ще ти призная, че от доста време няма нищо интересно. Като изключим споменатия Гаспар-Теру, разбира се.

— Е, сега вече има — каза Лейша и на един дъх й разказа за Уолкот, „Семплайс“ и всичко останало. Включително и за кражбата, но без да споменава Дженифър и Убежището. Сюзън посръбваше от чая и я слушаше, без да прекъсва. Не проговори и след като приключи с разказа.

— Сюзън?

— Нека първо погледна бележките — каза тя и остави чашата.

Чете ги дълго. Сетне изчезна в кабинета си да провери някои изчисления.

— Гледай да не е на компютър, свързан с мрежа — помоли я Лейша. — И изтрий всичко накрая. Напълно.

След няколко секунди мълчание, Сюзън кимна бавно.

Докато я чакаше, Лейша се разходи из пустеещата къща с безброй дупки по стените, от които нахлуваха странни ветрове, с камъни, въргаляли се милиони години по дъното на пресъхналия океан и със зловещи животински черепи по стените.

Когато най-сетне Сюзън се появи, изглеждаше не само спокойна, но и далеч по-самоуверена.

— Така… всичко изглежда вярно, поне дотам, докъдето свършва. Нали това искаше да узнаеш?

— А достатъчно далече ли свършва?

— Зависи от онова, което се казва в липсващата част. Това, което носиш, е ново, но е по-скоро различен възглед върху познати неща, отколкото доразвиване на съществуващите познания — ако схващаш разликата.

— Схващам я. Смяташ ли обаче, че погледнато в естественото си продължение, написаното може да завършва с откритие, което наистина да превръща спящите в неспящи?

— Напълно възможно. Тук има някои необичайни решения, но доколкото можах да проследя нишката… да. Мисля, че е възможно.

Сюзън се отпусна на дивана и скри лицето си с ръце.

— Кои от страничните ефекти могат да бъдат… е възможно да…

— Питаш ме дали спящите, превърнати в неспящи отвъд in vitro бариерата, ще притежават неостаряващи тела, каквито имате вие? Божичко, нямам представа. Това е неизследвана територия. — Тя сведе глава и се усмихна. — А и вие се постарахте да ни лишите от всякакъв материал за изследване. Не умирате толкова често.

— Съжалявам — отвърна сухо Лейша. — Графиците ни и без туй са претъпкани със задачи.

— Чакай, Лейша. Сега какво ще стане?

— Освен ядовете със „Семплайс“? Ами, ще издадем патент на името на Уолкот. Вече дадох ход на тази процедура. После, след като приключим с Уолкот и Херлингър… но това е друг проблем.

— Кое е друг проблем?

— Уолкот и Херлингър. Подозирам, че вторият е свършил по-голямата част от работата, а Уолкот ще се опита да заграби цялата слава и облагите за себе си. Той е посредствен, съзнава го и това го прави злобен.

— Познавам тоя тип хора. Нищо общо с баща ти.

Лейша я погледна учудено. Сюзън рядко споменаваше Роджър Камдън.

— Лейша… — поде отново Сюзън със странно променен глас. — Мисля, че двамата с Кевин трябва най-сетне да се решите за бебето, за което толкова говорите. Няма никаква гаранция, че след като досега не си влязла в менопауза, това няма да ти се случи скоро. Дори фалопиевите тръби не са в състояние да произвеждат нови гамети. Все пак твоите яйцеклетки са на четирийсет и три години.

— Сюзън… да не искаш да кажеш, че съжаляваш… че би искала да имаш…

— Не, не това — прекъсна я Сюзън. — Имам теб, Алиса и това ми стига. Биологичните дъщери не могат да бъдат по-важни за мен от вас двете. Но ти, Лейша, кого си имаш? Кевин…

— Двамата с Кевин се разбираме чудесно.

Сюзън й хвърли скептичен поглед и продължи да клати глава, докато Лейша повтаряше.

— Да, добре сме. Работим заедно — това е най-важното, нали?

Но Сюзън само я гледаше и в погледа й се четеше безкрайно съмнение.