— Не и някой, който познавам — заяви решително момчето. — Още един въпрос. Защо създадохте тази фондация?
— Защото — отвърна замислено Лейша, сякаш отговаряше на друг, — силните го дължат на просяците. Защото обществото е по-скоро предположение, отколкото резултат и само като даваме на непродуктивните равна част от достъпа до красотата, ще изпълним дълга си пред просяците в Испания.
Момчето, естествено, не разбра нито дума. Не я попита, не поиска разяснения, от каквито не се нуждаеше. Изправи се и й кимна.
— Е, май това е всичко. Учителят рече, че четири въпроса са предостатъчно. Благодаря ви, госпожице Камдън.
— И аз ви благодаря — тя се надигна, пресегна се и го хвана на ръката. — Задето ми отговорихте на въпросите. Ще ми отговорите ли на още един?
— Що не?
— Ако учителят пусне интервюто по мрежата, всички ли ще го гледат?
Той отмести поглед, очевидно не искаше да я обиди.
— Всъщност някой от вас гледа ли я тази училищна мрежа? Която и да било новинарска мрежа?
— Но, разбира се! Ето, моите родители например! Инак откъде ще знаят кои проли ще гласуват за нас?
— Аха — кимна Лейша. — Американската Конституция в действие.
— Догодина е триста годишнината — продължи важно момчето, но това изчерпа знанията му. — Аз да си вървя, значи.
Високо в орбита над Тихия океан, Съветът на Убежището избухна в спонтанни аплодисменти.
Четиринайсет мъже и жени седяха около полирана метална маса с форма на стилизирана двойна спирала в купола на Съвета. Пластостъклен прозорец, монтиран половин метър над пода, обхождаше купола, като на равни интервали се пресичаше от метални подпорни обръчи. Самият купол бе разположен в максимална близост до единия край на цилиндричната орбитална станция и поради това гледката от заседателната зала периодично се променяше. На „север“ се простираха земеделските площи, покрити с вълни от други прозрачни куполи, оформящи гънката на хоризонта, който чезнеше в замъгления небосвод. На „юг“ бе космосът, необятен зад относително тънкия слой въздух, отделящ купола на Съвета от орбиталния цилиндър. На „север“ беше топъл и слънчев „ден“ и слънчевите лъчи заливаха орбиталната станция през издължените, прозрачни прозорци на секциите, на „юг“ цареше безкрайна нощ, изпълнена тук-там с трепкащи звезди и една потискащо грамадна Земя. Неравните извивки на заседателната маса и завинтените за пода кресла напомняха, че присъстващите осем съветника висят под звездите с крака, обърнати към слънцето.
Дженифър Шарифи, несменяем президент на Съвета, седеше с лице на север, където беше слънцето.
Тя заговори, с блещукащо в очите й задоволство:
— Съдейки по компютърно томографските мозъчни изследвания, биохимичните анализи, спиналните картографски проучвания, и разбира се, ДНК-разчитанията, успехът е недвусмислен. Настоявам да се изкаже служебна благодарност на д-р Толивери и д-р Клемент. А също така на Рики и Хермион. — Тя награди с топла усмивка сина си и жена му.
— Не може ли да видим бебето? — попита нетърпеливо съветник Виктор Лин. — Естествено, като спазваме всички хигиенни изисквания.
— Разбира се — кимна съветничката Луси Еймз и се изчерви. Беше само на двайсет и една, родена на станцията и малко се притесняваше.
— Може — притече й се на помощ Дженифър. — Но първо искам да ви припомня какво всъщност сме постигнали. Става въпрос за нов етап на генетични изменения, преодоляващи немалко задръжки, с които сме привикнали. Ако искаме да запазим преднината пред спящите от Земята, длъжни сме да проучваме всички възможни способи за осигуряване на надмощие. За съжаление, нерядко това изисква да се плаща определена, макар и малка цена.
Речта й върна всички към реалността. Осемте съветника — подбрани на лотариен принцип, — които, за разлика от Шарифи, не контролираха 51 процента от финансите на Убежището и следователно също толкова от гласове на Съвета, се спогледаха. Шестимата постоянни консули — Дженифър, Рики, Хермион, Найла, съпругът й Ларс Джонсън и мъжът на Дженифър — Уил Сандалейрос — продължаваха да се усмихват лъчезарно. Всъщност, с изключение на Хермион.
— Донесете бебето — нареди й Дженифър. Хермион излезе. Никой не проговори, докато не се появи отново с вързоп в ръце.
— Това — обяви Дженифър — е Миранда Серена Шарифи. Нашето бъдеще.
Хермион положи бебето върху заседателната маса и разви жълтото покривало. Миранда бе на десет седмици. Имаше бледа кожа, без характерната розовина, а косата й беше гъста и черна. Тя огледа заседателната зала с блеснали черни очи, които й изпъкваха в орбитите и се стрелкаха неспирно, неспособни да останат на място. Дребното, силно телце постоянно се гърчеше. Мъничките юмруци се разтваряха и свиваха толкова бързо, че беше невъзможно да се преброят пръстите. Бебето излъчваше огромна жизненост и прекомерно напрежение.