Когато приключиха с обясненията и чертането, баба й потъна в дълбоко мълчание.
— Мири, винаги ли разсъждаваш по този начин? С връзки, които създават модели?
— Д-да — кимна учудено Мири. — А т-ти? Баба й избегна отговора.
— Как ти хрумна да напишеш тази прилика, която се появява четири реда по-долу?
— Вместо някоя… к-която е осем или д-десет реда? — попита Мири и баба й я зяпна втрещено.
— Не, вместо тази, която очаква компютърът. Не знаеш ли какво се иска от теб в задачата?
— А, д-да — подсмръкна смутено Мири. — Но ми е с-скучно да свързвам с-само думите от първа линия — тя видя физиономията на баба си и побърза да добави. — Е, н-не винаги.
— Аха — закима баба й. — А къде си чула, че бог е планирано общество от умове?
— К-казаха го п-по мрежата. М-мама слушаше н-нови-ните, а аз си играех.
— Ясно. Мири, ти си едно малко чудо.
— И Т-Тони също. И Н-никос, и К-Кристина, и Алън, и С-Сара. Б-бабо, а н-новото бебе на мама, и т-то ли ще б-бъде специално к-като нас?
— Да.
— А ще т-трепери ли като мен? И като Сатър? Ще яд-де ли т-толкова много?
— Да.
— И ще мисли с връзки?
— Да — кимна за трети път баба й и — Мири запомни завинаги изражението на лицето й.
16
Дженифър, Уил, двамата генетици, доктор Толивери и Блър, както и всички техни помощници, наблюдаваха съсредоточено появата на един миниатюрен свят.
На петстотин мили от тях, сред открития космос, плаваше прозрачен мехур, който постепенно се уголемяваше. Вътре в него хиляди пластични мембрани се изпъваха като раздувани от вятъра платна. Вътрешността му наподобяваше многоклетъчната структура на кошер — с миниатюрни тунелчета, килии и диафрагми, някои свързани помежду си, други разделени от порьозни или плътни стени. Нито една от тях не надхвърляше четири инча височина. Когато мехурът се разду докрай, изпълнен със стандартна смесица от атмосферни газове, под покрива на лабораторията блесна неговото триизмерно холографско изображение.
Вратичките на четирите помещения в краищата на прозрачната сфера се отвориха и лабораторните мишки се втурнаха по коридорите. Докато се пързаляха по тесните коридорчета, уплашени от усещането за безтегловност, мишлетата надаваха ужасени писъци. Върху холоизображението вместо животинките се виждаха светещи точици, следващи предначертания им от конструкторите път. Бяха дванайсет на брой. Върху екрана на една от стените криволичеха биометрични линии, отговарящи за различни техни жизнени показатели.
Мишлетата бяха оставени да тичат на воля в продължение на десетина минути. После от специален източник в атмосферата на мехура бе пуснат образец на генно мутирал организъм, далечен родственик на вирусите, за чието създаване Оливери и Блър бяха работили няколко години.
Една по една биометричните линии се изравниха с осевите и писукането, предавано в помещението чрез високоговорители, затихна. Първите три мишки издъхнаха на втората минута, останалите ги последваха с не повече от пет минути закъснение. Само няколко доживяха трийсетата минута.
Доктор Блър въведе резултатите в анализиращата програма.
— Лоша работа — произнесе той навъсено. — При подобно темпо орбитална станция като нашата ще замлъкне до час. В безветрен ден ще са нужни няколко часа, за да се справим със средно голям град на просяците.
— Твърде бавно — кимна Уил Сандалейрос. — Но все пак се доближаваме. — Той се загледа в равните, гладки линии на биометрите. — Представяш ли си, че има хора, които не биха се поколебали да използват подобно нещо.