— Просяците например — рече Дженифър Шарифи.
Никой не й възрази.
Вторникът след деня за игра се оказа празник — беше Паметен ден. Мири облече най-хубавите си дрехи — черни шорти и бяла туника — и излезе навън, за да се слее с хората, които бавно се движеха към централния площад на орбиталната станция, където в средата на просторния парк бе издигната малка платформа. Тълпата тук се сгъстяваше, но Мири и нейните приятели от новото поколение, „свръхнеспящите“, както си викаха на шега, стояха настрани от „нормалните“. Мири се оглеждаше за Хермион. Знаеше, че има бебе, но все още не бе го виждала, а и никой не можеше да й каже дали е като нея, или е нормално.
Облечена в черна абая, на трибуната се показа Дженифър Шарифи. Беше красива, по-красива дори от майка й и Найла. Лицето й издаваше безгранично спокойствие и увереност. Докато я оглеждаше, Мири се изпълни с гордост, че е нейна внучка.
— Граждани на Убежището — произнесе Дженифър и гласът й отекна надалеч. — Наричам ви така, защото макар правителството на Съединените щати да твърди, че сме граждани на тази страна, ние знаем каква е горчивата истина. Знаем също — и твърдо го вярваме, — че нито едно правителство на Земята няма право да ни определя за своя собственост. Не и такова правителство, което защитава правото на просяците да живеят и да се възползват от труда и постиженията на други.
Днес, на този Паметен за нас ден — 15 април, — ние заявяваме, че Убежището трябва само да избира свое правителство и да се радва на плодовете от своя труд. И макар да имаме това право, в действителност не ни е позволено да го прилагаме. Ние не сме свободни. Ние не сме равноправната страна, защото призивът ни за самостоятелност и реципрочност във взаимоотношенията ни с просяците е глас в пустиня. Имаме своето Убежище, благодарение на прозорливостта на нашия предшественик Антъни Индивино, но не и свободата, за която сме мечтали. Свобода, която заслужаваме напълно. Макар и без наше съгласие, вече трийсет и две години сме поставени под юрисдикцията на нюйоркската съдебна палата. За изминалия период не е отбелязан нито един случай на нарушаване на закона. Нашите граждани спазват всички правни и професионални изисквания, били те в областта на съдопроизводството, медицината, науката или финансовата сфера. Следваме неотклонно тези принципи, независимо дали живеем сред просяците, или тук — на орбиталната станция.
Но има едно изискване на просяците, което не можем да подминем с лека ръка — продължи Дженифър. — Те не работят, за да си осигурят препитанието, а вместо това разчитат на тези, които са по-добри и съвършени от тях. За да поддържа съществуването на милионите непродуктивни „лайфаджии“ от Съединените щати, Убежището, като общност, насилствено е лишавано от близо 65 процента годишен продукт — грабеж, узаконен от федералните и щатски данъчни разпоредби. Ние не можем да се борим срещу тях — не и като рискуваме самото съществуване на Убежището. Лишени сме дори от правото да се съпротивляваме. Но ние не трябва да забравяме какво значи това за нас — морално, политически и исторически. Ето защо определихме петнайсети април за наш Паметен ден — ден, в който открито заявяваме пред себе си и пред света, че сме жертва на Грабеж.
Лицето на Джоан бе подпухнало, очите й зачервени. Мири никога не я бе виждала такава. Джоан разблъска тълпата около нея, протегна й ръка и произнесе сподавено:
— Ела с мен.
— И да помним, че трябва да мразим просяците. Да помним, че ненавиждаме и неспящите от Земята, тези предатели на нашата идея, които…
— Побързай — дърпаше я Джоан. — Знаеш ли какво са направили? Мири, можеш ли само да си представиш?
— К-к-кой? К-к-какво?
— Убили са дете — ето какво!
Черна пелена се спусна пред очите на Мири. Коленете й се подгънаха и тя се отпусна на земята.
— П-п-просяците? Но к-как?
— Не просяците! Съветът! Предвождан от твоята любима баба!
В главата на Мири се смесиха мисли и връзки — преплитаха се в странни комбинации, в които нямаше никакъв смисъл. Нервната й система, съществуваща винаги на ръба на биохимичната истерия, се носеше стремително към пропастта отвъд нея. Мири затвори очи и си наложи да диша равномерно, за да възвърне поне капчица от изгубеното спокойствие.
— К-какво е с-станало, Д-Джоан?
— Мама ме извика точно преди началото на празника. Беше разплакана и почти не можеше да говори. Каза ми, че Съветът се е събирал заради нея, и че са й наредили да направи аборт. Налагало се заради резултатите от ДНК-теста, всъщност не можели да й наредят, но й го препоръчвали настойчиво.