— Пак питам — присъствието на втория зародиш може ли да повлияе неблагоприятно върху развитието на дъщеря ми? Например да й отнеме хранителни вещества? Или да промени други фактори с напредването на бременността?
— Не. Освен риска от преждевременно раждане. Две бебета заемат повече място в утробата, а когато вътре стане тясно, настъпват благоприятни условия за раждане. Но иначе…
— Колко преждевременно? Достатъчно, за да заплаши съществуването й?
— Най-вероятно не.
Камдън продължи да пуши. На вратата застана един от подчинените му.
— Сър, търсят ви от Лондон. Джеймз Кендал от името на господин Ягаи.
— Ще се обадя — Камдън стана, но изведнъж се наведе и втренчи очи в лицето на жена си. — Добре, Елизабет. Добре.
След което напусна стаята.
Измина доста време, преди Сюзън да осъзнае, че Елизабет я разглежда с любопитство.
— О, да, докторе. Такъв си е той.
Сюзън премълча.
— Абсолютно непоносим. Но не и този път. — Тя се засмя тихо. — Две значи. Вие… знаете ли от какъв пол е другото?
— И двете са женски.
— Исках момиченце. А сега ще имам две.
— Значи ще ги задържите?
— Разбира се. Благодаря ви, че дойдохте, докторе.
Намек, че може да си върви. Никой не я изпрати. Но докато влизаше в колата, откъм вратата дотича Камдън — гологлав и запъхтян.
— Сюзън! Исках да ти благодаря, че дойде лично да ни съобщиш всичко това.
— Вече ми благодари.
— Да. Вярно. Уверена ли си, че вторият плод няма да навреди на дъщеря ми?
— Също както и че генетично промененият няма да окаже влияние върху нормалния.
Той се усмихна.
— Нима смяташ, че другият означава нещо за мен? Защо да се преструвам — особено пред теб? Май е време да търся детегледачки.
— Аха…
— И да поръчам още пелени.
— Да.
— Всъщност нощем ще ми е нужна само една детегледачка.
— Ти решаваш.
— И ти — неочаквано той се наведе към нея и я целуна. Беше едновременно нежно и почтително и Сюзън не знаеше как да реагира. Камдън не й остави много време, просто хлопна вратата, обърна се и изчезна вътре. Сюзън подкара по алеята и чак тогава усети, че ръцете й треперят.
„Интересно — рече си тя, — как ли ще ги кръстят?“
Тук не бяха привикнали към неканени гости посред нощ. Една сестра изтича откъм регистратурата и пресече пътя на доктор Онг. Малко по-нататък, в дъното на коридора, имаше стъклена стена, зад която бе разположено родилното. За изненада на Онг, Сюзън Мелинг се бе опряла на стената и надзърташе оттатък. На всичко отгоре плачеше.
Онг си даде сметка, че никога не е харесвал тази жена. И не само нея — жените въобще. Дори тези от тях, които притежаваха изключителна интелигентност, не можеха да овладеят подобни неприятни навици.
— Гледай — изхлипа Сюзън. — Виж ги само.
Зад прозрачната стена Роджър Камдън, с маска и шапка, държеше мъничко същество, увито в снежнобели пелени. Сините му очи просто сияеха. Главицата на новороденото бе покрита със златист мъх, очите му бяха широко ококорени, а кожата — розова.
— Имаше ли усложнения при раждането? — попита Онг.
— Никакви. Всичко мина като по ноти. Елизабет се чувства добре. Сега спи. Не е ли прекрасно? Малкото авантюристче… — тя изхлипа отново и дискретно избърса сълзите си. Едва сега Онг осъзна, че е пияна. — Казвала ли съм ти, че на времето щях да се омъжвам? Преди петнайсет години, тогава още следвах. Отказах се, защото ми се стори глупаво и скучно. Божичко, защо ли те занимавам с подобни глупости? Съжалявам. Наистина съжалявам.
Онг се отдръпна от нея. Видя как Роджър Камдън полагаше детето в плексигласов кувьоз. На табелката му бе изписано:
Онг се обърна и пое към отделението. Нямаше желание да се среща с Камдън, нито го интересуваха плачливите истории на Мелинг. Искаше лично да се запознае с доклада за раждането. Такъв невероятен момент, пореден успех на генното инженерство, а онази там циври неудържимо. Дори не спомена за второто дете в съседния кувьоз, на който бе изписано:
Тъмнокосо, сбръчкано и възчервено личице, заспало спокойно, сгушено в розовото си одеяло.
2
Най-ранните спомени на Лейша бяха трепкащи линии, но те не съществуваха. Последното го знаеше със сигурност, защото всеки път, когато посягаше да ги сграбчи, шепичката й оставаше празна. По-късно осъзна, че трепкащите линии са светлина: слънчеви снопове, които се процеждаха през щорите на нейната стая, между процепите на пердетата в столовата и между кръстосаните метални решетки на прозореца в дневната. Денят, когато откри, че златистото сияние е светлина, тя се засмя радостно на глас, доволна от себе си, а татко й, който тъкмо редеше цветя във вазата, се обърна й я погледна усмихнат.