— И п-после к-какво?
— Попитах я какъв е бил проблемът с ДНК-теста. Тя се разплака още повече и сетне ми рече, че според генните анализи бебето щяло да бъде… щяло да бъде…
Джоан също се разхълца. Мири постави ръка на рамото й, за да я успокои.
— … да бъде спящо.
Мири понечи да я хване за ръката, но Джоан изведнъж подскочи.
— И ти ли смяташ, че мама трябва да направи аборт?
Така ли беше в действителност? Мири не знаеше. В главата й се блъскаха безпорядъчни връзки: генетична регресия, прекопиране на ДНК-информация, играещи малчугани на детската площадка, забавачницата, лабораторията… просяците от Земята. Миниатюрното същество в ръцете на Джоановата майка. Спомни си за Тони, когато беше съвсем малък…
— И да не забравяме — кънтеше над тях гласът на Дженифър, — че моралът се определя от приноса на всеки към общото дело, а не от ползата, която единици извличат за себе си…
Джоан извика:
— Никога повече няма да дружа с теб, Миранда Шарифи!
Тя се затича през тълпата.
— П-почакай! — извика подире й Мири. — С-спри! И аз м-мисля, че С-съветът греши!
Но Джоан дори не я чу.
Когато се върна в стаята си, там все още нямаше никой. Мири замахна ядно с ръка, помете всички документи и дискети от бюрото, после се пъхна под него, сви се на кълбо и започна да трепери.
Два часа по-късно Дженифър я откри там, сигурно я беше чула да хленчи още от вратата.
— Мири? Излез веднага оттам.
— Н-не.
— Джоан ти е казала, че бебето на майка й ще бъде спящо и че трябва да го изостави.
— Н-не трябва! Защо да не може да живее? Т-то е съвсем нормално. И т-те си го искат!
— Родителите трябва да вземат окончателното решение. Никой друг не бива да им се меси.
— Т-тогава защо Д-Джоан и майка й п-плачат?
— Защото понякога е трудно да правиш това, което е необходимо. И защото нито една от тях не се е научила да приема неизбежното, а го прави на всичко отгоре и непоносимо. На мен също ми беше трудно да взема решение, когато се касаеше не за едно, а за пет деца от Убежището.
— З-за п-пет?
— Засега. Пет през последните трийсет и една години. Родителите на Джоан не са първите, които трябва да вземат подобно решение. Спящото дете е просяк, а съзидателните сили не приемат на гърба им да паразитират просяци. Не отричам благотворителността, но тя е за други случаи. Слабият няма морално право да изисква от силните, нито да им налага каквито и да било условия. Ние не приемаме подобно отношение.
— Н-но и спящото бебе също м-може да с-стане съзидателна лич-чност! Та т-то е напълно н-нормално!
— Да, през първата част от живота си — кимна Дженифър и седна на облегалката на фотьойла. — Но с течение на времето неговата продуктивност ще спада. При спящите тя започва едва на двайсет и рядко надхвърля петдесетгодишна възраст. През останалото време те са в тежест на обществото и срам за самите тях, защото не са в състояние да се издържат. Как мислиш, какво ще е отношението на неспящите родители към техния спящ син, когато остарее и трябва да разчита на тях? И трябва ли обществото да се грижи за подобни хора? Въпросът не е в индивида, а в принципа. Опитай да се поставиш на мястото на подобна личност, представи си живот, изпълнен със съзнанието, че във всеки един момент можеш да се превърнеш в бреме за останалите. Какво ще правиш тогава?
Мири бе принудена да се съгласи с нея.
— Най-много да се решиш на самоубийство — допълни Дженифър.
— Н-но б-бабо, все някога всички ще ум-мрем. Д-дори и ти.
— Разбира се. Само че когато това стане, аз ще бъда в края на един продължителен и продуктивен живот, изживян като пълноценен член на моето общество — Убежището. На по-малко просто не бих се съгласила. Нито пък би го сторила и майката на Джоан.
Мири потъна в размисъл. Следваше вертикалните връзки на своите разсъждения и накрая стигна до изводи, които я накараха да кимне. Дженифър беше права.
— Знаеш ли, Мири, мисля, че си пораснала достатъчно, за да ти разрешим да гледаш предавания от Земята. Досега позволявахме само на децата, които са навършили четиринайсет, но, изглежда, ти вече си узряла за подобен урок. Виж как живеят паразитите и се поучи от видяното. Между другото, те се наричат „лайфаджии“.
Кой знае защо, но Мири внезапно изпита нежелание да гледа предаванията от Земята. Въпреки това отново кимна.
— И още нещо, миличка. Дванайсет вече не е възраст, на която можеш да си позволяваш да плачеш. Учи се да посрещаш трудностите без излишни емоции. Това е урок, който трябва да запомниш за цял живот. Само така можем да оцелеем. Сълзите не помагат с нищо.