Лайфаджиите не се безпокояха. За тази цел имаха избрани от самите тях конгресмени — те да се безпокоят за подобни неща. Да се ровичкат там из техните пролетарски фабрички и конструкторски бюра и да търсят решения на всички назряващи проблеми. Редовните състезания със скутери бяха по-важни от някакви скучни международни съглашения. Повече бира и разнообразна храна, повече и по-широки жилища за аристократите. А там, където ги нямаше, политиците просто не получаваха поддръжка. Нека други се потят за тяхното благосъстояние. Нали за това са изборите? От край време американците винаги са вярвали в тези принципи.
Вътрешният дефицит достигна критични размери.
Конгресът реши да вдигне данъците на корпорациите и едрите производители. Още веднъж — през 2087 г. и трети път, през 2090 г. Пролите, върху които се стовари новата данъчна тежест, започнаха да негодуват. В Конгреса течаха нескончаеми дебати, но почти никой не се интересуваше от тях — лайфаджиите си имаха своите забавления, а пролите бяха затрупани от работа.
Лейша Камдън бе една от малкото, която ги гледаше. Също и Уил Сандалейрос.
След близо два месеца спорове, в Конгреса бе прокаран нов пакет данъчни закони. Данъчните вноски достигнаха астрономични размери. А за някои сфери на производство — почти до убийствените деветдесет и два процента от размера на печалбата, при това придружени със строги ограничения върху финансирането на нови инвестиционни програми. Близо половината от засегнатите корпорации се намираха около орбитата на Убежището. Върху тях падна и най-тежката част от данъчното бреме.
Беше октомври, когато Конгресът гласува закона. Лейша, която следеше новините от дома си в Ню Мексико, погледна навън — небето над пустинята беше синьо и безоблачно.
Уил Сандалейрос написа подробен доклад и го представи на Дженифър. Докато го слушаше, очите й светеха ядно.
— Време е, Джени — приключи той. — От 1 януари започваме.
Тя кимна. Сетне погледна към холограмата на Тони Индивино, която присъстваше неизменно в кабинета й.
Мири още не можеше да престана да мисли за смъртта на Табита Серенски. Каквото и да правеше, с когото и да разговаряше, мъртвата жена неизменно изникваше сред странните и следващи някаква своя желязна логика асоциативни връзки в ума й.
Знаеше точно как е станало. Табита се бе задушила от прекомерно голяма доза наркотичен аналгетик, който е потиснал центъра на дишането й.
Спомни си, че тогава, при гласуването, не беше сама. Още петима бяха на нейното мнение. И все пак, струваше й се, че те бяха гласували по съвсем различни причини от нейните. Както и да е, Табита вече е мъртва и никой не може да я върне — дори свръх напредналите биоинженерни технологии на неспящите.
Мири надникна през широкия панорамен прозорец към покритите с прозрачни куполи полета под нея, разчертани от правите линии на снабдителните пътища. Огряно от мека, ултравиолетова светлина, Убежището й се стори по-красиво от всякога. Облаци закриваха далечния му край, където метеорологичната служба бе програмирала дъждовен период.
Убежище — (подслон, приют, остров — църква — закон — защита на личността и собствеността — баланс между правата на индивида и обществените задължения — болка — бунт — Ганди — самотен кръстоносец в море от беззаконност…). Всичко това бе Убежището. Нейното общество. Защо тогава я бе завладяло чувството, че смъртта на Табита я е захвърлила на място, където ти отказват дори правото на защита, когато пострадаш по прищявка на злата съдба. (Строга католическа катедрала, но с кръв по каменния под…)
Липсваше нещо много важно.
Но какво?
В края на октомври Алиса получи сърдечен удар. Беше на осемдесет и три. След като я изписаха, Лейша я взе при себе си и не се отделяше от леглото й денем и нощем. Даваше си сметка, че Алиса няма да изкара дълго. През повечето време сестра й спеше, а когато се събуждаше, имаше безкрайно изтощен вид, но въпреки това я даряваше с бледа усмивка. Беше унесена заради лекарствата, с които я тъпчеха. Понякога бълнуваше, спомняше си баща им или бърбореше нещо неразбрано.
Събуди се едва на третия ден, огледа се с помътнял поглед и въздъхна: