— Не жжелая да ги в-виждам!
— Трябва, Мири. Шарифи, поговори с дъщеря си.
Баща й се приведе към нея. Не беше забелязала кога е дошъл.
— Мири…
— Н-не го п-прави! Н-недей, т-тате! Т-това е Т-тони!
Рик Келер не се престори, че не разбира какво има предвид. Не се стараеше дори да си придава вид на човек, който се държи в ръце. Той погледна натрошеното тяло на сина си, обърна се и излезе бавно с отпуснати рамене.
— В-вън! — изкрещя Мири на доктора и майка й направи умолителен жест. Хермион постоя още малко и също излезе.
Мири остана сама с Тони.
— Н-не — прошепна тя. Ръката й стискаше неговата конвулсивно. — Н-няма да им п-позволя… — устните й отказваха да произнесат онези думи.
„Няма да им позволя. Ще се боря с тях с всичко, с което мога. Силна съм колкото тях, но съм по-умна, защото съм свръх. Аз съм от новото поколение и ще се боря за теб. Няма да им позволя, не могат да ми попречат да те защитавам — никой не може да ми попречи…“
Дженифър Шарифи стоеше на прага.
— Миранда!
Мири заобиколи леглото и застана между баба си и Тони. Вървеше бавно, с решителна крачка, без да откъсва очи от лицето на Дженифър.
— Миранда. Той се измъчва от болка.
— Ж-животът е болка. Т-трудна н-необходимост. Т-ти си ме уч-чила на то-това.
— Той няма да се оправи.
— От-ткъде знаеш? Има в-време!
— Знаем със сигурност. — Дженифър пристъпи в стаята. — Да не мислиш, че не страдам като теб? Та той ми е внук! Освен това е свръх, един от безценно малкото, които засега имаме и които до няколко десетилетия ще променят облика на света — същият този свят, който се задъхва от недостиг на ресурси. Вие ще ни дадете сила да напуснем тази система и да колонизираме други светове. Някъде, където най-сетне ще бъдем в безопасност. Ти и Тони сте ни нужни заради звездите, при които ще ни отведете… нужен ни е всеки от вас! Продължаваш ли да мислиш, че не скърбя за него?
— Ак-ко уб-биете Т-тони… — и този път устните й не се подчиниха. Не можеше да ги каже — най-важните думи не искаха да излязат навън.
Никой няма право да налага волята си на силните и продуктивните само защото е слаб и безпомощен — произнесе отчетливо Дженифър. — Ако поставим висока цена на слабостта, тогава способността да творим няма да струва и пукната пара.
Мири се хвърли върху баба си. Целеше се в очите й, извила нокти, и сви коляно, за да го забие в корема на Дженифър. Шарифи извика и се строполи на пода. Мири я натисна с тялото си и се опита да сключи ръце около шията й. Други ръце я сграбчиха и я отделиха от Дженифър. Мири се съпротивляваше и крещеше — трябваше да крещи, за да я чуе Тони и да разбере какво става, да го накара да се събуди…
После пред очите й се спусна пелена.
Три дни я държаха упоена. Когато накрая се събуди, баща й седеше до леглото й, стиснал длани между коленете си. Раменете му бяха все така отпуснати. Каза й, че Тони е умрял от раните си. Мири втренчи поглед в лицето му, без да промълви. После се обърна и се загледа в стената.
Когато я пуснаха, отиде в лабораторията и се заключи. Два дни не позволи на никой да влезе, отказа и да яде.
На няколко пъти майка й опита да се свърже с нея, но Мири просто изключваше екрана и след поредния отказ майка й спря да звъни. Не желаеше нищо да чуе. Не отговаряше и на запитванията.
Дженифър въобще не я потърси.
Седеше в ъгъла на малката лаборатория, обгърнала свитите си колене и усещаше как в нея се надигат вълни на неистов гняв, толкова силен, че не оставяше никакво място за уплаха. Нито за размисъл.
Единственото, което имаше значение, бе смъртта на Тони.
Убийството на Тони!
На третия ден компютърът бе задействан от нова програма.
— М-М-Мири — повика я от екрана гласът на Кристина Деметриос. — П-пусни ме. Аз също об-бичах Т-Тони!
Мири допълзя до вратата, на която Тони бе инсталирал сложна ключалка с автономно Я-захранване. Едва сега си даде сметка колко е отпаднала. Отвори я и в лабораторията влетя Кристина с голяма прозрачна купа в ръка. Вътре имаше топла, димяща супа. Зад нея стояха Никос Деметриос, Алън Шефилд, Сара Черели, Джонатан Маркоуиц, Марк Мейер, Даян Кларк и още двайсетина други. Цялата група „свръх неспящи“ се бе събрала в коридора пред лабораторията. Сгърчени, нервно трепкащи лица, конвулсивно свиващи се крайници, сълзи, разчорлени коси.
— Н-н-н-на-правили са г-го, защото е б-бил един от н-нас — рече Никос.
Мири бавно завъртя глава и го погледна.
— Т-Т-Тони б-б-беше… — Тя не можа да продължи. Никос изтича при компютъра на Мири, извика програмата на Тони за проникване в медицинската мрежа на Убежището и й посочи с трепкащ пръст протокола. Всичко беше написано черно на бяло. Смъртта на Тони нямаше нищо общо с тази на Табита Серенски. Основното различие се състоеше в това, че мозъчната кора на Табита е била напълно разрушена, докато — съдейки по цял комплекс изследвания, както и според резултатите от аутопсията — мозъкът на Тони продължавал да функционира, показвайки само неопределена степен на потиснатост и объркване. В едно нямаше съмнение — мозъчният ствол действително е бил разрушен, най-вече в тази част, където се контролира отделянето на модифицираните ензими. Дали Тони щеше някой ден да бъде пак същият, това никой не можеше да каже със сигурност, нито до каква степен ще се възстановят уврежданията на нервната тъкан. Но без никакво съмнение в бъдещото си съществуване щеше да му се налага да прекарва поне няколко часа от деня в сън.