Обожаваше работата си и беше в състояние да прекара десетки часове пред компютъра, но също така страшно много обичаше родителите си — нормални, които бяха склонили да бъде извършена генна модификация с надеждата детето им да надмине и най-смелите им мечти. А ето че сега ги следяха, сякаш са някакви престъпници.
Мири разбра над какво работи, едва когато приключи. Беше направил поредния пробив в системата за наблюдение над свръховете, монтирана по нареждане на Съвета, и сега върху мониторите — дори тези, които показваха обектите в инфрачервения спектър — вероятно се виждаше как Мири играе часове наред на шах с компютъра си. Сякаш се опитваше да потисне скръбта си по любимия брат.
Тери бе не по-малко разгневен от нея.
— Г-готово — каза той и това бе единствения път, когато я заговори. Веднага след това излезе.
А Мири тръгна да търси баща си. Откри го в парка, там откъдето се виждаше плуващата в горната сфера детска площадка. Държеше в скута си тяхното трето дете — този път Хермион бе пожелала да е нормално. Беше почти на две, мъничко момченце на име Гил, и Рики го държеше така, сякаш е от крехък порцелан.
— Още не говори — рече й той, сякаш току-що бяха прекъснали разговора си.
— Им-ма време. Н-нормалните ч-често г-го правят изведнъж.
— Откъде знаеш, Мири? Не си била майка. Откъде би могла да знаеш?
Не му отговори. Нямаше смисъл да му обяснява, все едно да я попита как мисли. Невъзможно бе да го изрази е думи, а и той едва ли би я разбрал.
Вместо това каза:
— Т-ти обич-чаше Т-Тони.
Той я погледна в очите.
— Разбира се, че го обичах. Та той ми беше син. — Но след секунда добави: — Да. Права си. Майка ти не го обичаше.
— И м-м-м-мен също.
— Искаше да те обича… Мири, трябва да ти кажа нещо. Баба ти реши да те освободи от поста съветник. Внесла е предложение възрастовата граница да се качи на двайсет и една години и мисля, че вече го гласуваха.
Мири кимна. Не беше изненадана. Естествено баба й ще направи всичко възможно да я изгони от нейния Съвет и още по-естествено бе Съветът да я подкрепи. Шарифи винаги постигаше онова, което иска. По-важна бе причината за отстраняването й — дали не се бояха, задето е свръх?
Тя протегна треперещата си ръка и докосна челцето на малкия Гил.
— Т-т-той не е като м-м-мен.
— Не е. Ще гледам да не го забравям. Мири, за какво сте се срещали — ти и другите супери — снощи в лабораторията на Алън?
Сърцето й се сви тревожно. Щом баща й знае, дали не е известно и на останалите? Тери и Никос твърдяха, че никои не е в състояние да преодолее поставените от тях в мрежата блокове, но сигурно подобни сериозни предохранителни мерки бяха привлекли вниманието на някого. Дали това няма да предизвика ответна реакция? Какво знаеха те за начина, по който разсъждават нормалните?
— Всъщност знам какво сте правили — продължи баща й, — събрали сте се да почетете паметта на Тони и да бъдете заедно в скръбта по за него. Така поне ще отговоря, ако някой ме попита. Някой нормален. Питат ли те и ти така казвай.
Мири отдели пръсти от челцето на Гил. Сетне пъхна ръката си в шепата на Рики. Пръстите й, подхранвани от пришпорвания метаболизъм на усъвършенстваното й тяло, бяха парещи в сравнение с неговите.
— Д-д-да, т-т-тате — прошепна тя. — Б-б-благодаря.
Отне им почти месец, за да заложат скрити надпрограми във всички главни системи на Убежището: животоподдържащи, външна защита, безопасност, комуникации, вътрешна поддръжка и записи. Тери Муакамбе, Никос Деметриос и Даян Кларк свършиха по-голямата част от работата. Натъкнаха се на няколко програмни щита, отвъд които така и не съумяха да преминат — най-вече в системата за външна защита. Тери работеше двайсет и три часа в денонощие, под прикритието на маскировъчна програма за наблюдение, която сам бе създал. Мири се чудеше какво ли показват мониторите в залата за наблюдение, но не се реши да попита. И без това Тери не можеше да си прости провала с програмните щитове на външната защита. За разлика от него тя беше изненадана с каква лекота им се отдаде да превземат станцията, макар на пръв поглед нищо да не се бе променило. А може би и никога нямаше да се промени.