Цялата къща бе изпълнена със светлина. Тя се отразяваше от повърхността на езерото, плъзгаше се покрай високите бели тавани и се събираше в ослепителни локви на пода. Двете с Алиса по цял ден се движеха през завеси от светлина. Понякога Лейша спираше, вдигаше лице и оставяше светлината да я окъпе цялата. Усещаше я почти като вода.
Най-хубава бе светлината в дневната. Тъкмо там тате седеше през по-голямата част от деня, когато си беше вкъщи и си отдъхваше от печеленето на пари. Поливаше цветя, тананикаше си, а Лейша и Алиса се гонеха между дървените маси със саксии, от които се носеше омаен мирис на влажна пръст.
— Растат — рече баща й като я хвана за ръката. — Изпълняват обещанията си. Алиса, внимавай! Ще ми бутнеш орхидеите!
Алиса спря задъхана и се огледа уплашено. Тате никога не забраняваше на Лейша да тича — дори и когато можеше да събори нещо.
След известно време светлината си отиваше. Тогава ги къпеха, но после Алиса се умълчаваше и изглеждаше някак отпусната. Не искаше да играе с нея, дори когато й предлагаше най-любимите й игри. Малко след това леля отвеждаше Алиса в нейната стая, а Лейша сядаше да говори с тате за разни неща, но по някое време той казваше, че има още работа и се затваряше в кабинета си да печели пари. Винаги изпитваше съжаление, когато си тръгваше, но не задълго, защото тогава идваше мадмоазел и започваше уроците, които Лейша много обичаше. Толкова интересно е да се научават нови неща! Вече можеше да пее цели двайсет песни, знаеше да пише всички букви от азбуката и да брои до петдесет. И докато приключат с уроците, светлината се връщаше и идваше време за закуска.
Това бе единственото нещо, което Лейша не харесваше. Тате трябваше да бърза за службата и затова Лейша и Алиса закусваха с мама в столовата. Мама носеше червен халат, който Лейша харесваше, и нито миришеше странно, нито говореше неразбираемо, както в по-късните часове на деня. И все пак, закуската й бе неприятна. Мама винаги започваше с въпроса.
— Алиса, миличка, как спа?
— Добре, мамо.
— Сънува ли хубави сънища?
В началото Алиса отговаряше отрицателно. Но един ден каза: „Сънувах някакъв кон. И аз го яздех“. Мама плесна с ръце, целуна Алиса и й даде допълнителна захаросана пръчка. След този случай Алиса винаги имаше готов сън, който да разказва на мама.
Веднъж и Лейша се обади.
— Аз също сънувах. Сънувах светлина, която нахлува през прозореца и ме завива като златисто одеяло, а после ме целува по очите.
Мама остави толкова рязко чашата си, че част от кафето се разля по масата.
— Не ме лъжи, Лейша! Никога не ме лъжи! Нищо не си сънувала!
— Не е вярно, сънувах!
— Само децата, които спят, сънуват. Не ме лъжи!
— Сънувах! Сънувах! — извика Лейша.
— Не мога да понасям дете, което ме лъже! Чу ли ме, Лейша, подобно нещо няма да търпя!
Ти лъжеш! — изкрещя Лейша, макар да знаеше, че не е права. В този момент мразеше майка си, както нищо на света, а Алиса седеше с изцъклен поглед, изплашена от думите на сестра си.
— Лельо! Лельо! — извика мама. — Отведете Лейша в стаята й! Веднага! Когато се научи да не лъже, ще я пуснем пак сред възпитаните хора.
Лейша заплака, когато леля се появи и я отведе в стаята. Дори не бе успяла да закуси. Но това не я интересуваше. И без това мразеше закуската. Единственото, за което мислеше сега, бяха очите на Алиса — големи, влажни и изплашени.
Но Лейша не плака дълго. Леля й прочете някаква приказка, после поиграха на компютъра, а след това се появи Алиса. Леля ги откара с колата в Чикаго, в зоопарка, където имаше толкова интересни животни… които дори не биха й се присънили. По-точно на Алиса. Когато се върнаха, мама вече я нямаше и Лейша знаеше, че е отишла при чашите със странно ухаещата течност, с които се забавляваше до късно вечерта.
Но една нощ тя влезе в стаята на мадмоазел.
— Трябва да отида до тоалетната — каза тя. Постоя малко вътре, за да не излезе, че е било лъжа, а после се измъкна на пръсти в коридора. Отиде първо до стаята на Алиса. Една-единствена лампа осветяваше малкото креватче. В стаята на Лейша нямаше креват. Тя погледна лицето на сестра си през пръчките. Алиса лежеше на една страна със затворени очи. Миглите й трепкаха едва забележимо, като полюшвани от вятъра завеси. Брадичката й изглеждаше странно отпусната.