— Или те няма, или не желаеш да говориш с мен — продължи Джоан. Станала вече на седемнайсет години и се бе разхубавила. Имаше решителна брадичка и дълбоки, виолетови очи. — Твоя работа. Знам, че още скърбиш за… Тони. Но ако ме чуваш, исках само да ти кажа да включиш на двайсет и втори американски канал. Веднага. Има един… артист, когото обичам да гледам. Помага ми да преодолея трудностите. Надявам се и на теб да ти помогне. Само, моля те, не го включвай на запис. И внимавай да не те следят — сигурна съм, че знаеш как се прави.
Това, последното, не беше ли намек, че и Джоан е помагала в създаването на маскировъчната програма? Но защо и е да се обажда и да й говори за някакъв „артист“? Какво общо може да има той с проблемите им?
Нищо, що се отнася до Мири.
Тя вдигна микро пипетата, с която работеше, и се наведе над ваните с образци. Ръцете й трепереха твърде силно, едва успяваше да пъхне мундщука в отворите. На няколко пъти не улучи и скъпоценни микроскопични капчици опръскаха съседните проби. Накрая се отказа и захвърли пипетата. Отпусна се на стола и зарови лицето си в шепи. Отново я завладя мъка. Когато най-лошото премина, се надигна и включи холовизора. На двайсет и втора.
В началото нямаше нищо. Само черно петно пред проектора. Тъкмо си помисли, че е сбъркала, когато сцената се озари от светлина. Мъж, седнал във фотьойл и не по-висок от осем сантиметра в своето холоизображение, рецитираше с мелодичен глас:
Какво? Стихове, поезия, сътворена от някакъв просяк? Нима Джоан й бе позвънила за да й предложи да гледа това!
Мъжът говореше, а зад гърба му изникнаха образи. Първо бяха неясни, а после бързо се променяха, следвайки някаква предварително заложена логика. И сякаш повлияни от тяхното движение, в мислите й се формираха връзки, но различни от тези, които познаваше от досегашния си опит.
Мири осъзна, че фотьойлът на мъжа всъщност е инвалидна количка с вградени в нея различни устройства. Сигурно беше болен или имаше вродена деформация. Думите му излъчваха странно спокойствие, но връзките — връзките които създаваха, бяха наистина чудни. Светът около нея изгуби резките си очертания, реалността отстъпи назад, изчезна дори образът на мъжа и остана само тя — Мири, Миранда Серена Шарифи.
Носеше се надолу в някаква бездна, а тялото й бе изгубило тежестта си. Докато се спускаше, виждаше стаи и във всяка от тях седеше по една Миранда, но другите бяха прозрачни и безплътни. Не, това не бяха Миранди, а някакво чудовище с много глави. В ръката й се появи меч, тя замахна и започна да сече главите. Удряше и удряше, а когато стигна до последната, замръзна.
Беше на Тони. Но вместо да изчезне като другите, от нея израсна тяло. Не беше неговото, а тялото на Дейвид Арансон — генномодифицираният красавец, когото бе опитала да съблазни преди три години.
— Знаех си — прошепна тя. — Винаги съм те желала.
Тони/Дейвид започна да я разсъблича. Положи я на невидимата плоскост, разтвори бедрата й и проникна в нея.
Светът над главите им изригна във фойерверк от нови връзки.
— Не, почакай — викна тя. — Това не са правилните връзки.
Опитваше се да се съсредоточи, дори забеляза противоречие на няколко места.
— Няма значение! — успокои я Тони и продължи да я милва. — Никога не е имало.
Тя се засмя, притисна го към себе си и… се пробуди.
Мири се огледа ужасено. Пред погледа й изплува лабораторията. Тони беше изчезнал… Всичко е било само сън.
— Н-н-не — изстена тя. Как е могла да заспи? ТЯ? Сънищата бяха за спящите, не за нея.
Холовизорът беше тъмен. Мъжът също бе изчезнал.
Очертанията, образите зад гърба му. Те са пробудили ответни сигнали в мозъка й, накарали са я да потъне в унес под въздействието на други центрове, извън мозъчната кора. Но усещането за вътрешен мир, за радост и пълно единение с Тони произтичаха от кората. Непознатият от холовизора я бе „хипнотизирал“ със странните танцуващи очертания, с тъжните си строфи, отвеждайки я във въображаем свят…
„Дрю Арлен“ — обяви гласът на диктора от холовизора. — „Драги зрители, представихме ви изпълнение в нова артистична форма, която авторът определя като «просветляващ сън» и за която напоследък все повече се говори. За всички, които биха желали да си закупят записа, повтарям адреса…“
Мири се пресегна и изключи холовизора. Образът застина и сетне бавно се разпадна във въздуха.