— Не — поклати глава Мири. — Защото тогава ще изглеждаме като вас, нали Дженифър? А ние не сме! И никога няма да бъдем!
— Заловихме Тери Муакамбе — съобщи някой по интеркома. — Не оказва съпротива.
— Всъщност, дори твоето общество не значи нищо за теб. В противен случай щеше да се съгласиш с нашето предложение. Това би означавало да запазим Убежището с цената на твоята свобода. Просяците от Земята щяха да се съгласят да ни оставят на мира. Можеше да го направиш, но не се съгласи, защото тогава щеше изпуснеш властта над всичко и най-вече над възможността да решаваш кой да бъде член на нашето общество и кой да бъде прокуден. Но вече е късно. Ти загуби, Дженифър! Загуби в деня, когато уби Тони!
Някои от момичетата прикриваха едва напъпилите си гърди, момчетата пък бяха скръстили ръце пред гениталиите си. Гледаха мрачно, но никой не плачеше. Имаха студени, съвсем не детски лица, зад които се криеха странни и напълно неразбираеми мисли. Мири държеше гордо изправена несъразмерно голямата си глава.
Рики отиде при нея и я загърна с ризата си, и тя най-сетне — за първи път от началото на инцидента — откъсна поглед от Дженифър.
— Благодаря ти, татко — промълви Мири.
— Изглежда, някой вече е изпратил на Белия дом схемата с точните координатите на контейнерите — произнесе уморено Каси Блументал. — Заедно с упътването за безопасното им неутрализиране.
— Нито една от системите за външна защита не функционира — докладва Чарлз Стофър.
— Все още няма връзка с охраната на станцията… хората излизат на улиците…
Миранда мълчеше. Беше се облегнала на рамото на баща си и по лицето й се стичаха сълзи.
21
Лейша проследи репортажите за размирици в Атланта, Ню Йорк и Вашингтон — гледаше бъркотията по улиците, уплашените лица и естествено неизбежните, до болка познати плакати: „Да ги ударим!“, „Да ги изпепелим!“ — Божичко, кога най-сетне ще измислят нещо по-различно? Ами холовизията: „Какво ще получите при кръстоска на питбул и неспящ? Чифт челюсти, които никога не пускат. Ха-ха-ха.“ Същото като преди шейсет и седем години, когато започна да следва в Харвард.
Но сега беше много по-уморена. А и тогава до нея беше Тони Индивино. Какъв беше оня разговор? „Вървиш по някоя улица в Испания и изведнъж те заобикалят стотина просяка. Всеки иска по един долар, но ти им отказваш и те се нахвърлят разгневени върху теб…“ Убежището. Законът, тази невидима връзка, създаваща обществото. Келвин Хоуки. Отново Убежището. И зад всичко това — Съединените щати: богати, проспериращи, късогледи, ненадминати в общото и жалки в детайлите, и най-вече — нежелаещи да признаят правото на всеки да бъде такъв, какъвто е. Да вярва в работата си, в Бог или в късмета, в патриотизма, в красотата, да затъва, да изплува. Ето кои са враговете на тази страна — не само неспящите, но и тези, които не искат да погледнат по-далеч от носа си. Да надзърнат в бъдещето. Да не живеят ден за ден.
Дали и в другите страни е така?
Лейша не знаеше отговора. За осемдесет и три години не беше пътувала извън пределите на Щатите за повече от една седмица. Но нищо чудно симптомите да са еднакви за всички.
— Винаги съм обичала тази страна — произнесе тя и едва сега осъзна, че не е сама в стаята.
— Лейша, скъпа, искаш ли малко бренди? Или чаша чай? — Стела я гледаше обезпокоено.
— Знаеш ли — засмя се Лейша, — Алиса говореше като теб.
— Ами…
— Лейша Камдън! — отекна откъм холовизора и двете се огледаха стреснати.
Нямаше ги с тълпите пред Белия дом и навалицата от разгневени граждани по улиците. Вместо тях видяха момиче със странно несъразмерна глава и изпъкнали, блестящи очи. Намираше се в някаква лаборатория с непознато оборудване. Носеше тънка синтетична риза, шорти и сандали.
— Аз съм Миранда Серена Шарифи — проговори момичето — и се намирам в Убежището. Внучка съм на Дженифър Шарифи и Ричард Келер. Това предаване се излъчва само към вашия холовизор, без разрешението и подкрепата на тукашния Съвет.
Момичето млъкна и по лицето му пробягна сянка. Лицето й изглеждаше толкова сериозно, сякаш никога не се бе усмихвало. На колко ли е години? Четиринайсет? Или шестнайсет? Говореше с лек акцент, като човек, прекарал дълго време зад граница. Лейша се надигна и пристъпи към холовизора.
— Тук има една група неспящи, но и нещо повече — с реконструирани гени. Наричат ни свръхинтелигентните и аз съм най-възрастната. Общо сме 28, като най-малкият е на 10. Ние сме… доста различни и възрастните ни третират като такива. Затова превзехме Убежището, изпратихме сведения за местонахождението на контейнерите с биологично оръжие на вашия президент, дезактивирахме отбранителните системи на Убежището и спряхме войната за независимост.