— О, да, така е.
Когато Лейша стана на пет, двете с Алиса тръгнаха на училище. Всяка сутрин шофьорът на тате ги караше до Чикаго. Там обаче се разделяха. Отиваха в различни стаи, което никак не се нравеше на Лейша. Децата в стаята на Лейша бяха по-големи. Още от първия ден се влюби в училището с неговите очарователни изследователски прибори, електронни чекмеджета, пълни с математични гатанки, и интересни съученици, заедно с които се ровеше из картите на света. Само след половин година я преместиха в нова стая, с още по-големи деца, но всички се държаха мило с нея. Харесваше й да изрисува различни букви върху плътната, дебела хартия.
— Солейското училище се оказа подходящо място — отбеляза веднъж баща й.
Но Алиса не харесваше Солейското училище. Искаше да ходи на училище с жълтия рейс, с който откарваха децата на съседите. Много плака и често запокитваше рисунките си на пода, след като ги завършеше. Тогава мама излезе от стаята си — Лейша не беше я виждала от няколко седмици — и счупи два порцеланови свещника. Бяха скъпи, китайска изработка, и Лейша се втурна да събира парченцата. През това време мама и тате се надвикваха в гостната, под голямата стълба.
— Тя е и моя дъщеря! Ще върви където й е приятно!
— Какво право имаш ти да решаваш? Погледни се на какво заприлича с твоето непрекъснато наливане… помисли какъв пример им даваш… а мислех, че се женя за английска аристократка!
— Получи това, за което си беше платил! Нищо! Пък и кога ли си имал нужда от мен? От който и да било?
— Престанете! — разплака се Лейша. Изведнъж настъпи тишина. Беше си порязала ръката на едно парче и кръвта й капеше по килима. Тате изтича и я вдигна на ръце. — Престанете — изхлипа Лейша и почти не чу, когато баща й зашепна:
— Ти престани, Лейша. Нищо, което те ти правят, не бива да те засяга. Трябва да си по-силна от тях.
Лейша зарови личице в рамото на тате.
Преместиха Алиса в сандбъргското начално училище, същото, в което отиваше всяка сутрин жълтият рейс от улицата.
След няколко седмици тате им съобщи, че мама постъпва в болница да се лекува и вече нямала да пие толкова много. А когато излезе оттам, продължи той, ще отиде да живее другаде. Двамата вече не били щастливи заедно. Каза им го много внимателно, като подбираше всяка дума.
— Не искам да си отива — заплака Алиса. Лейша си помисли, че баща й ще я вдигне на ръце и ще я прегърне. Но той само стоеше и ги гледаше.
Тогава Лейша застана до Алиса и я прегърна.
— Успокой се, Алиса. Всичко ще бъде наред! Ние ще го направим така! Аз ще си играя с теб, когато не си на училище, за да не ти е мъчно за мама!
Алиса се вкопчи в Лейша. А Лейша извърна глава, за да не вижда лицето на тате.
3
Този път Кензо Ягаи пристигаше в Щатите, за да чете лекции. Заглавието на темата, по която щеше да говори на срещите си в Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго, с повторение във Вашингтон, под формата на официално обръщение към Конгреса, беше: „Неизбежни политически последствия от приложението на леснодостъпна енергия.“ Лейша Камдън, почти единайсетгодишна, щеше да се срещне с него непосредствено след лекцията в Чикаго, като частната среща бе уредена от баща й.
Познаваше добре още от училище принципите на студения термоядрен процес. Преподавателят по глобална проблематика се бе постарал да проследи в хронологичен ред промените в света, настъпили след евтиното и лесно приложимо откритие на господин Ягаи: нарастващият просперитет на Третия свят, крахът на старите комунистически системи, упадъкът на нефтените империи, обновената икономическа мощ на Съединените щати. Като персонална задача, всеки от групата й трябваше да напише сценарий за филм, в който да се сравни бита на едно средно американско семейство от 1985-та (притискано от високата цена на електроенергията и с вяра в бъдещето на данъчната политика) и идентично семейство от 2019-та, което разчита на евтина енергия и вярва в договора, като солидна основа на съвременната цивилизация. Някои от нещата, които узнаха в хода на изследването, учудиха и изненадаха Лейша.
— В Япония смятат Кензо Ягаи за предател на собствената си нация — сподели тя на вечеря с баща си.