Даяна погледна през рамо.
— Още не зная. Попитай Дон.
— Ще го питам.
Така и направих. По-късно. Не бях разочарован от отговора, защото не очаквах много.
Както и да е, докато си седях и се опитвах да подслушам разговорите наоколо, доколкото мога, внезапно бях сполетян от едно доста ярко видение, което един психиатър, към когото се обърнах за съвет, бе класифицирал като псевдотелепатично осъществяване на моментното желание. Ето как става:
Искам да зная какво се случва някъде си. Разполагам с почти достатъчна информация за да позная. Което и правя. Само дето всичко изглежда така, сякаш го виждам и чувам през очите и ушите на един от участващите. Не е истинска телепатия, поне така смятам, защото стават и грешки. Иначе е съвсем реално.
Психиатърът можеше да ми каже всичко за този феномен, но кой знае защо млъкна като риба.
Та ето как аз
стоях в средата на стаята,
и гледах право в Миштиго,
бях Дос Сантос,
който казваше:
— …ще дойде с вас, за да ви охранява. Не като секретар на Радпол, а като обикновен гражданин.
— Не съм ви молил за охрана — отвърна вегианецът, — но ви благодаря. Приемам предложението да оставя смъртта си в ръцете на вашите приятели — той се усмихна при тези думи — ако някой се опита да вдигне ръка срещу мен по време на пътуването. Съмнявам се да възникне подобен случай, но трябва да съм глупак, за да откажа защитата, която ми предлага Дос Сантос.
— Постъпвате мъдро — произнесохме и двамата, като се поклонихме лекичко.
— Стига — рече Корт. — Кажете ми сега — той кимна към Елен, която току що беше приключила спора си с Джордж и се отдалечаваше от него — коя е тя?
— Елен Емет, съпруга на Джордж Емет, директора на Отдела за Опазване на Дивата Природа.
— И каква е цената й?
— Не зная да я е обявявала наскоро.
— Добре де, каква е била на времето?
— Никога не е имала цена.
— Всичко на Земята има цена.
— В такъв случай, съветвам ви да откриете сам.
— Ще го направя — заяви той.
От край време земните жени привличат по някакъв особен начин вегианците. Веднъж един вегианец ми разкри, че в компанията на земна жена се чувствал като зоофил. Което е интересно, защото едно момиче за развлечение в курорта Кот д’Ор на времето ми призна с кикот, че вегианците я карали да се чувства като une zoophiliste. Изглежда тези въздушни течения се срещат някъде по средата на пътя, предизвиквайки странна и загадъчна възбуда както в едните, така и в другите.
— Между другото — рекохме, — в последно време престанахте ли да биете жена си?
— Коя от всичките? — попита Миштиго.
Премигване на лампите и ето ме обратно в креслото.
— Какво — попита ме Джордж Емет — мислиш за това?
Облещих се в него. Преди секунда го нямаше тук. Беше се появил изневиделица и бе приседнал върху широката облегалка на креслото.
— Повтори отново, ако обичаш. Бях задремал.
— Казах, че свалихме един паякоид. Какво мислиш за това?
— Много поетично. Кажи ми сега, как сме свалили паякоида.
Вместо да отвърне, той се разсмя. Такъв си е, при него смехът винаги идва неочаквано. Може дни наред да кръжи наоколо с вкисната физиономия и после неочаквано да се разсмее до припадък от най-незначителната дреболия. Докато се киска, нерядко започва да се задъхва като малко дете и впечатлението се засилва от румените му бузки и рядката косица. Ето защо чаках търпеливо. Елен тъкмо се беше счепкала с Лорел, а Даяна плъзгаше пръст по заглавията на книгите върху лавиците.
— Да ти кажа — продължи той накрая с поверителен тон, — успях да получа нов щам слиши.
— Ами, това е страхотно! — След малко добавих: — Какви всъщност са тези слиши?
— Слишът е бакабиански паразит — обясни той — нещо като едър кърлеж. Моите достигат до сантиметър — сантиметър и половина на дължина — продължи надуто той. — Забиват се дълбоко в плътта и отделят изключително токсични продукти от обмяната.
— Смъртоносни?
— Моите — да.
— Можеш ли да ми заемеш един? — попитах го аз.
— Защо ти е?
— Искам да го пусна в нечий гръб. Като стана дума, май ще ми трябват поне дузина. Имам доста приятели.