— Познавам добре вашата история, запознат съм и с мерките, които се предлагат срещу евентуална радиация — прекъсна ме той. — Зная също, че по тези места се среща широко разнообразие от мутирали форми на живот, които населяват предимно Старите места. Загрижен съм, но не и обезпокоен.
Свих рамене, но едва ли някой ме видя в тъмното.
— Ваша работа…
— Хубаво. — Той отпи от колата. — Ако позволите малко светлина, Лорел.
— Веднага, срин.
В стаята стана светло.
Докато екранът потъмняваше зад него Миштиго ме попита:
— Истина ли е, че сте в приятелски отношения с някои от мамбосите и хунганите тук, в Порт?
— Ами да — рекох. — Защо?
Той приближи креслото, на което седях.
— Казват — рече така, че да го чувам само аз, — че по тези места вуду, или вудуин, все още било на почит след всичките тези години.
— Има нещо вярно — съгласих се. — Не съм бил тук, когато се е зародило, та не мога да кажа със сигурност.
— Казват също така, че местните били доста враждебни към нахалните зяпачи…
— Виж, това е вярно. Но ще ви направят страхотно представление, ако изберете подходящия хунфор и им занесете малко подаръци.
— Отдавна мечтая да присъствам на истинска церемония. Не ми се ще да е нещо за туристи.
— За какво ви е притрябвала? От незадоволено любопитство към обичаите на варварите?
— Не. Аз съм студент по сравнителна религия.
Втренчих поглед в лицето му, но не изкопчих нищо от там.
От доста време не бях посещавал мама Джули и папа Джо, както и всички останали, хунфорът също не беше никак далеч, само дето наистина не знаех как ще ме посрещнат, ако се появя в компанията на вегианец. Вярно, че досега не възразяваха, когато водя със себе си гости.
— Ами… — започнах.
— Искам само да гледам — каза той. — Ще стоя отстрани. Дори няма да ме забележат.
Промърморих още нещо и се предадох. Достатъчно добре познавах мама Джули за да очаквам някакви неприятности от нея.
— Добре — рекох, — утре ще ви заведа. Може и тази вечер, ако искате.
Той се съгласи, благодари ми и отиде да си сипе още кола. Джордж, който продължаваше да седи върху облегалката на креслото ми, се наклони и отбеляза, че щяло да бъде ужасно интересно да нарежеш вегианец с научна цел. Съгласих се с него.
Когато Миштиго се върна, до него вървеше Дос Сантос.
— Какво е това хрумване да водите господин Миштиго на някаква езическа церемония? — попита той с треперещи ноздри.
— Точно така — отвърнах. — Аз ще го водя.
— Никъде няма да върви без телохранител.
Разперих ръце.
— Мисля, че мога да се справя с всякакви неприятности.
— Хасан ще дойде с вас.
Готвех се да възразя, когато помежду ни застана Елен.
— И аз също искам да дойда — заяви тя. — Никога не съм била на церемония.
Вдигнах рамене. Дос Сантос и Даяна също изразиха желание, така че се оформи цяла тълпа.
Какво значение, един повече, или по-малко. И без това всичко се обърка още преди да започне.
— Защо не? — рекох аз.
Хунфорът бе разположен в долната част пристанищния район, вероятно защото бе посветен на Агуе Уойо, бога на морето. Или по-скоро понеже хората на мама Джули открай време работеха на пристанището. Агуе Уойо не е ревнив бог, така че ликовете на още цяла дузина други божества красяха стените на близките къщи. Навътре в континента съществуват далеч по-живописни хунфори, но повечето от тях плащат неумолим данък на растящия туризъм.
Туристическият катер на Агуе беше боядисан в оранжево, зелено и черно и ако се съдеше по външния му вид, не беше особено пригоден за морски пътешествия. Затова изглежда го бяха изтеглили на сушата. Стената на къщата, която доближихме, бе обгърната от тънката, гърчеща се снага на Дамбала Уедо. Папа Джо налагаше въодушевено десетина огромни тамтами рада, поставени точно до вратата, през която влязохме, всъщност единствената врата. Заедно с безчислените изображения на пламтящи сърца, петли и кръстове, знамена, мачете и какво ли не още, се мяркаха и избледнелите лица на християнските светци; повечето ни гледаха неодобрително, надзъртайки от евтините рамки на иконите сякаш бяха някакви прозорци към чужди светове.
Пред малкия олтар имаше цял куп бутилки от най-различни алкохолни напитки, свещени съдове за духа на лоа, талисмани, лули, знаменца, снимки на непознати и сред всичко останало, пакет цигари за Пейпър Легба.
Службата беше започнала, когато бяхме въведени от един млад хунси на име Луис. Помещението бе дълго осем метра и широко пет, с висок таван и пръстен под. Танцьорите пристъпваха около централната колона с бавни, наперени стъпки. Черната им кожа блестеше в сумрака, озарен единствено от старите бензинови фенери. С нашето влизане в помещението стана съвсем тясно.