— Уплашил си се, че ще намерят вътре теб?
— Не. Бих се почувствал неудобно, но едва ли ще го превърна в световен проблем.
„Роял“ се извиси над нас и ние влязохме. Насочихме се право към апартамента, където беше приемът. Докато се изкачвахме по застланата с дебел килим стълба, Фил подхвърли:
— Направо ме сърбят ръцете да се обзаложим.
— Хайде да чуем.
— Десет към едно, че няма да узнаеш нищо.
— Не съм навит. Опасявам се, че ще спечелиш.
Почуках на вратата от тъмно лакирано дърво.
— Здрасти — подхвърлих в мига, когато се отвори.
— Влизайте, влизайте.
Така и направихме.
Трябваха ми поне десет минути докато насоча разговора към случката с нещастния бедуин, повален от бутилка полу-празна кока-кола. И всичко заради Червената перука, която непрестанно ми отвличаше вниманието.
— Добро утро — посрещна ме тя.
— Добър вечер — отвърнах аз.
— Нещо ново с Изкуствата?
— Не.
— Паметниците?
— Не.
— Архивите?
— Не.
— Ама че интересна работа имаш!
— Така е защото няколко романтично настроени души в Рекламния отдел са се заели да я популяризират и придадат героичен характер. Всъщност, всичко което правим е да откриваме, възстановяваме и запазваме архиви и исторически обекти, които човечеството е разхвърляло навсякъде из Земята.
— Нещо като боклукчии-археолози, така ли?
— Мм, да. Мисля, че е добре казано.
— Тогава защо?
— Защо какво?
— Защо го правиш?
— Все някой трябва трябва да прибира боклука. Този, който си заслужава. А аз съм от малцината жители на планетата, които знаят кое си струва да бъде прибрано.
— Не само скромен, но и всеотдаен.
Пропуснах да уточня, че нямаше кой знае колко желаещи за мястото, както и че познавах добре местата, където се концентрираха най-много „боклуци“. Тя ми подаде чаша с някакъв коктейл, сръбна от нейната и ме попита:
— Всъщност, те все още ли се навъртат наоколо?
— Кои?
— Божествената корпорация. Старите богове. Като Енджелсу. Мислех, че всички богове са напуснали Земята.
— Не, не са. Само защото повечето от тях приличат външно на нас, не значи и че действат по същия начин. Когато човечеството започна да напуска масово планетата, то пропусна да им предложи да ги вземе със себе си, а боговете са горделиви същества. А може би и без това е трябвало да останат — не си ли чувала това понятие „ананке“ — божествена предопределеност. Никой не може да рита срещу него.
— Също като прогреса, нали?
— Аха. Като стана дума за прогрес, какво стана с Хасан? Последния път, когато бяхме заедно, съвсем го беше закъсал.
— Горе е. Има страхотна цицина. И яка глава. Никакви последици.
— Къде е сега?
— На ли ти казах — горе, в хола. В игралната.
— Може би трябва да му изразя съчувствието си. Ще ме извиниш ли?
— Извинен си — кимна тя и отиде да слуша разговора между Фил и Дос Сантос. Фил, разбира се, посрещна радостно подкрепленията.
Никой от тях не ме проследи с поглед.
Игралната се намираше в другия край на просторния хол. Когато я приближих, отвътре се чу едно звучно бинг, последвано от тишина и ново бинг.
Отворих вратата и надзърнах.
Той беше единствения вътре. Стоеше с гръб към вратата, но чу шума и се обърна чевръсто. Носеше дълга виолетова нощница и беше замахнал с ножа, който стискаше с пръстите на дясната ръка. Темето му беше обвито с пластичен бинт.
— Добър вечер, Хасан.
На масата до него беше поставен поднос с ножове, а на отсрещната стена се виждаше мишена, от която вече стърчаха две острието — съвсем близо до центъра.
В девет часа.
— Добър вечер — кимна бавно той. Помисли малко и добави: — Как си?
— О, чудесно. Минах да ти задам същия въпрос. Как ти е главата?
— Болката е силна, но ще отмине.
Затворих вратата зад себе си.
— Доста интересни неща ще си сънувал снощи.
— Така е. Господин Дос Сантос ми каза, че съм се сражавал с духове. Нищо не помня.
— Надявам се, че не си пушил от онази гадост, дето доктор Емет я нарича „канабийска трева“?
— Не, Караги. Пуша само stirge-fleur, растение което се храни с човешка кръв. Открих го в едно Старо място недалеч от Константинопол и го приготвих собственоръчно. Една старица ми каза, че позволявало да се надзърта в бъдещето. Излъга.
— …и че кръвта на вампирите предразполагала към излишно насилие. Имай го пред вид, ако не го знаеш. Между другото, преди малко ме нарече Караги. Бих желал да не го правиш. Името ми е Номикос. Конрад Номикос.
— Да, Караги. Изненадах се, когато те видях. Мислех те за отдавна умрял, още когато твоят катер се разцепи и потъна в залива.
— Тогава умря Караги. Не си споменавал на никого за нашата прилика, надявам се?