— Не, не обичам празни приказки.
— Хубав навик.
Пресякох стаята, взех един нож, премерих го с ръка, замахнах и го забих на двадесетина сантиметра вдясно от центъра на мишената.
— Отдавна ли работиш за господин Дос Сантос? — попитах го аз.
— От около месец.
Той запрати своя нож. Удари на десет сантиметра под центъра.
— Сигурно си негов телохранител?
— Точно така. Пазя и оня, синия.
— Дон спомена, че се опасявал от атентат срещу Миштиго. Съществува ли реална заплаха, или само взема предпазни мерки?
— Вероятно и двете, Караги. Не зная. Той ми плаща и аз пазя.
— Ако аз ти платя повече, ще ми кажеш ли кого са те наели да убиеш?
— Нает съм само да охранявам, но дори и да беше инак, пак нямаше да ти кажа.
— Не мисля така. Да приберем ножовете.
Пресякохме стаята и извадихме остриетата от мишената.
— Ако случайно твоята цел съм аз — предложих му, — защо да не го уредим още сега? Всеки от нас държи по два ножа. Човекът, който напусне жив стаята ще каже, че другият го е нападнал и той е действал при самозащита. Няма свидетели. Немалко хора са ни видели да поемаме значително количество алкохол снощи.
— Не, Караги.
— „Не“ какво? „Не“, не съм аз? Или — „не“, не искам да си разчистим сметките по този начин?
— Бих могъл да кажа „не“, не си ти. Но откъде ще знаеш дали говоря истината?
— Вярно.
— Или, че не искам да го правим така.
— И това ли е вярно?
— Не съм го казал. Но за да не те оставя без отговор, ще ти кажа следното: Ако исках да те убия, нямаше да се опитвам с нож, нито да се боксирам, или боря с теб.
— Това защо?
— Защото преди много-много години като бях малко момче работех в курорта Керч, където прислужвах по масите на богатите вегианци. Ти не ме познаваше тогава. Току що бях пристигнал от едно място, което се нарича Памир. Бяхте дошли в Керч с твоя приятел — поета.
— Май си спомням нещо. Да… В онази година починаха родителите на Фил — бяха мои добри приятели. Щях да водя Фил в университета. Имаше някакъв вегианец, който му бе отнел първата жена и я бе отвел в Керч. Как му беше името… ?
— Казваше се Трилпай Лиго, боксьор-шаджпаист, приличаше на планина в дъното на някоя равнина — огромен и неподвижен. Боксираше се с вегиански цести — кожени каиши със заострени шипове, които се навиват около ръцете.
— Да, спомням си…
— Никога преди не беше практикувал шаджапа, но въпреки това заяви, че ще се биеш с него за момичето. Събра се огромна тълпа, беше пълно с вегианци и земни момичета, а аз се покатерих на една маса за да ви гледам. След минута главата ти беше обляна в кръв. Удряше те така, че кръвта да се стича в очите ти, а ти все тръскаше глава. Тогава бях на петнадесет, самият аз бях убил само трима души и си помислих, че ще умреш, защото дори не беше успял да го докоснеш. А после твоята дясна ръка се понесе право към него като запратен чук, толкова бързо! Удари го точно в средата на онази двойна кост, която сините имат в гръдния си кош — и където са най-здрави — и го прекърши като яйце. Никога не бих могъл да го направя, сигурен съм — и тъкмо затова най-много се боя от ръцете ти. По-късно научих че си убивал с голи ръце паякоид. Не, Караги, теб бих те убил от разстояние.
— Това беше много отдавна… мислех, че съм го забравил.
— Ти спечели момичето.
— Да. Не помня името й.
— Но не я върна на поета. Задържа я за себе си. Затова вероятно те мрази.
— Фил? Заради онова момиче? Че аз дори не помня как изглежда.
— Той никога няма да забрави. Затова те мрази. Мога да подушвам омразата и източника й. Ти взе първата му жена. Аз бях там.
— Тя го пожела.
— …освен това той остарява, а ти си оставаш млад. Тъжно е, Караги, когато приятел има причини да мрази приятел.
— Да.
— А аз не отговорих на въпросите ти.
— Възможно ли е да са те наели, за да убиеш вегианеца?
— Възможно.
— Защо?
— Казах само, че е възможно. Нищо не съм признавал.
— Тогава ще ти задам един последен въпрос и свършваме. Каква полза може да има от смъртта на вегианеца? Книгата му може само да бъде полезна за връзките между хората и вегианците.
— Не зная каква полза, или вреда, може да има това, Караги. Хайде пак да хвърляме.
Хвърляхме. Аз избрах дистанцията и баланса и изпратих два ножа точно в центъра на мишената. Хасан успя да пъхне неговите два ножа между моите, като последният се удари с пронизителен метален звън.
— Искам да знаеш нещо — продължих аз разговора. — Аз съм водач на тази обиколка и отговарям за главата на всеки един от членовете на групата. И най-вече за вегианеца.