— Много добре, Караги. Той има нужда да бъде пазен.
Оставих ножовете в подноса и тръгнах към вратата.
— Сигурно знаеш, че потегляме утре заранта. Наредил съм да приготвят няколко скутера на площадката при Службата.
— Зная. Лека нощ, Караги.
— …и ме наричай Конрад.
— Да.
Държеше в ръката си нож, готов да го хвърли по мишената. Затворих вратата и поех към коридора. Не бях изминал и няколко крачки, когато чух още едно бинг, по-силно и по-близо от предишните. Звукът отекна в целия хол.
ГЛАВА 4
Докато шестте големи скутера летяха през океана към Египет аз насочих мислите си към Кос и Касандра, а после — не без известни усилия — ги отправих към Земята, с нейните пясъци, Нил, мутирали крокодили и няколко мъртви фараони, на които последният ми проект не даваше мира. (Бърза като крило на птица се спуска смъртта над онзи, който осквернява… и прочие), после се замислих за човечеството, натъпкано в задушните орбитални станции край Титан, работещо в Земната служба, подлагано на унижения на Талер и Бакаб, преживяващо ден за ден на Марс и кретащо едва-едва на Рилпах, Дивбан, Литан и още дузина подобни светове във Вегианското Съдружие. Накрая се замислих за самите вегианци.
Синекожите приятели със странни имена и трапчинки като белези от едра шарка ни бяха взели под опека, когато мръзнехме, нахраниха ни, когато гладувахме. Така де. Разбираха добре, че нашите марсиански и титански колонии са в окаяно състояние след като повече от век е трябвало да разчитат само на себе си за да оцелеят — по-точно след Тридневната война, когато бяха унищожени всички междузвездни кораби. Подобно на марсиански лишей (това сравнение го чух от Емет) ние търсехме нов дом, защото бяхме изконсумирали предишния. И какво направиха тогава вегианците? Нима протегнаха небрежно ръка към дезинфектанта? Не. Като по-мъдра и по-стара раса, те ни позволиха да се заселим в техните светове, да живеем и работим в градовете им — в морето и на сушата. Защото дори една толкова напреднала култура като вегианската се нуждае от евтина и ниско квалифицирана работна ръка. Машините не могат да заменят добрите домашни прислужници, нито градинарите, риболовците, рудотърсачите, да не говорим за развлекателния бранш, при това с екзотичен привкус, който придаваха съществата от нашата далечна планета.
Последното ме върна обратно на Земята. Никога досега вегианците не бяха срещали подобна напълно опустошена цивилизация и съвсем естествено бяха наистина очаровани от Земята. Достатъчно очаровани, за да толерират едно емигрантско правителство на Талер. Достатъчно за да купуват редовно билети за ексурзионни обиколки из руините. И също така достатъчно, за да вдигнат няколко курорта тук и там. Никой не може да устои на чара на една цяла планета, превърната в гигантски музей. (Какво беше казал там Джеймс Джойс за Рим?) Както и да е, мъртвата Земя продължава да носи доста значителна печалба на своите неверни чеда в края на всяка вегианска финансова година. Което обяснява съществуването на Службата, Лорел, Фил и всичко останало.
И мен също, донякъде.
Далеч под нас, океанът беше като сивосин килим, опиращ в тъмния хоризонт на континента. След няколко минути стигнахме сушата. Летяхме право към Ново Кайро.
Приземихме се извън града. Летище нямаше. Просто спуснахме скутерите над едно равно поле, което използвахме за подобни случаи. Оставихме Джордж да ги пази.
Старият Кайро все още е горещ, но хората, с които правим бизнес, живеят в Ново Кайро, така че не ни очакваха кой знае какви проблеми в началото на пътуването. Миштиго заяви, че не желае да посещава голямата джамия в Града на мъртвите, която бе оцеляла след Тридневната война, вместо това се настани до мен в скутера и ме помоли да кръжа ниско около нея, докато той зяпаше наоколо и правеше снимки. Каза също така, че в Египет го интересували само пирамидите на Луксор, Карнак, Долината на царете и Долината на цариците.
По-добре, че разгледахме джамията от въздуха. Долу притичваха някакви тъмни фигури и спираха от време на време, за да замерят кораба с камъни.
— Това какво са? — попита Миштиго.
— Горещи — обясних аз. — Издънки на човешкия род. Отличават се само по размерите, формата и степента на низост.
Повъртяхме се още известно време, после се върнахме при другите скутери. Приземихме се в светлината на залязващото слънце, напуснахме кабината като я заключихме грижливо и поехме по натрошения чакъл и ситния пясък — двамата временни помощници, Миштиго, Дос Сантос, Червената перука, Елен и Хасан. Елен бе решила в последната минута да придружи съпруга си. От двете страни на пътя, докъдето стигаше погледа, се простираха обрасли с тръстика блата. Не след дълго ги оставихме зад гърба си и стигнахме покрайнините на града. Пътят се разширяваше. Тук-там някое палмово дръвче хвърляше оскъдна сянка. Две хлапета с големи, ококорени и лъскави очи ни изпроводиха с погледи. Наглеждаха някаква изтормозена, шестокрака крава, която се въртеше в кръг, привързана за масивно дървено колело-сакия, също както го бяха правили много други крави преди нея, само дето тази оставяше повече отпечатъци.