Тъкмо в този момент наблизо минаваше Дос Сантос, захапал неизменната си лула. Той спря, обърна се към нас и каза:
— Срин Штиго, а какво е отношението ви към движението на Завръщенците? Симпатизирате ли на техните цели? Или смятате идеята им за мъртва?
— Да — кимна той. — Последното. Според мен, ако някой умре, единственото което му остава е да изпълни дълга си към своя консуматор. Уважавам целите ви, но не виждам никаква възможност да ги осъществите. Нима наистина вярвате, че вашият народ ще изостави сигурността, която сега има, за да се върне на това място? Преобладаващата част от хората от новото поколение никога не са стъпвали на Земята, виждали са я само на Записи — които едва ли са окуражаващ документ.
— Не съм съгласен — рече Дос Сантос. — Намирам отношението ви за презрително и патрицианско.
— Отношението ми е такова, каквото трябва да бъде — рече троснато Миштиго.
Джордж и храната пристигнаха почти едновременно. Сервитьорите защъкаха чевръсто между масите.
— Бих предпочел да се храня сам на една малка маса — каза Дос Сантос на един от келнерите.
— Не забравяй, че си тук, защото настоя да дойдеш — припомних му аз.
Той замръзна насред крачка и погледна въпросително Червената перука, която седеше от дясната ми страна. Стори ми се, че зърнах едва забележимо движение на главата й — първо наляво, сетне в обратна посока.
Дос Сантос изписа на лицето си мъчителна усмивка и се поклони лекичко.
— Простете латинския ми темперамент — произнесе той. — Не биваше да очаквам, че мога да спечеля който и да било за идеята на Завръщенството само за няколко минути. Винаги ми е било трудно да крия чувствата си.
— Забелязахме го.
— Гладен съм — казах аз.
Той се настани отсреща, до Джордж.
— Вгледайте се в Сфинкса — каза Червената перука и посочи с ръка окачената на стената гравюра, — той си позволява по някоя реплика през огромни периоди от време и винаги говори със загадки. Стар е като света. Нищо чудно съвсем да е склерозирал. През останалото време стиска устни и чака. Какво? Кой знае? Между другото, срин Штиго, интересът ви към изкуството монолитен ли е?
— Донякъде — произнесе замислено той.
Дос Сантос хвърли поглед през рамо, после се обърна към Даяна. Нищо не каза.
Помолих Червената перука да ми подаде солницата. Да си призная честно, изпитвах желание да я изсипя върху й, за да я накарам да застине неподвижно, докато я изучавам внимателно. Вместо това посолих доматите.
Вгледайте се в Сфинкса, наистина!
Ярко обедно слънце, къси сенки, горещина — ето как изглеждаше всичко тогава. Не желаех всъдеходи или скутери да развалят сцената, затова поведох групата пеша. Не ни чакаше дълъг път, а и нарочно избрах по-заобиколен маршрут за да постигна търсения ефект.
Извървяхме близо едно миля, като ту се катерехме, ту се спускахме. Конфискувах мрежата за пеперуди на Джордж за да възпрепятствам всякакви евентуални отклонения в посока на ливадите, край които минавахме.
Все едно, че вървяхме назад във времето — над нас пронизително пищяха птици (кряк! кряк!) и тъкмо когато стигнахме билото на хълма, на хоризонта се показаха две камили. (По-точно видяхме контурите им на фона на яркото небе, но кой го е грижа за изражението на лицата им? Никой — дори и другите камили. Отвратителни създания… ) Една ниска, смугла жена ни задмина, поставила висока глинена делва на главата си. Миштиго побърза да отбележи този факт в джобния си секретар. Кимнах на жената и я поздравих. Тя отвърна на поздрава, но — съвсем естествено — пропусна да кимне в отговор. Елен, цялата плувнала в пот, непрестанно си вееше със зелено ветрило от пера, Червената перука крачеше гордо изправена, облизвайки от време на време ситните капчици над устната й. Очите й бяха скрити зад тъмните очила. Най-сетне стигнахме. Изкачихме последния хълм.
— Погледнете — каза Рамзес.
— Madre de Dios!2 — възкликна Дос Сантос.
Хасан изсумтя.
Червената перука ме погледна за миг, после ми обърна гръб. Не можах да прочета изражението й заради очилата. Елен не спираше да размахва ветрилото.
— Какво правят тези? — попита Миштиго. За първи път го виждах истински изненадан.
— Как какво, разглобяват великата Хеопсова пирамида — отвърнах.
Първа зададе въпроса Червената перука — след кратка пауза.
— Защо?
— Ами виж — казах й аз, — по тези места от край време не достига строителен материал, развалините в Стария Кайро както знаеш са радиоактивни — така че, добиват го като рушат ей онзи масивен геометричен предмет.