— Но те оскверняват един паметник на някогашното величие на човешката раса! — извика тя.
— Нищо не е по-евтино от миналото величие — отбелязах. — Настоящето е, което ни интересува, а на тях им е нужен строителен материал сега.
— И от колко време го правят? — попита с разтреперан глас Миштиго.
— Преди три дни започнахме — докладва Рамзес.
— Кой ви даде право да го вършите?
— Получихме разрешение от Службата по Изкуства, Паметници и Архиви, срин.
Миштиго се обърна към мен и ме фиксира с блестящите си, кехлибарени очи.
— Ти! — изрева той.
— Аз — признах, — съм Пълномощник и всичко беше съвсем законно.
— Защо никой не знае за тази ваша акция?
— Защото в последно време тук идват много малко хора — обясних. — Което е още една причина да разглобим проклетото нещо. Дори не искат да го гледат вече. Аз имам пълномощията да упълномощя подобни действия.
— Но аз дойдох тук чак от друга планета за да го видя!
— Ами, побързайте, тогава — успокоих го. — Доста бързо се смалява.
Той се обърна и погледна към пирамидата.
— Очевидно нямате никаква представа за действителната й стойност. Или това, или…
— Напротив, знам съвсем точно какво струва.
— … А и тези окаяни същества, които работят долу — продължи той развълнувано — под горещите лъчи на вашето грозно слънце — те се трудят при най-примитивни условия! Не знаете ли, че съществуват транспортни машини?
— Разбира се. Но са скъпи.
— Ами надзирателите — та те носят камшици! Как можете да се отнасяте с хората по този начин? Това е перверзия!
— Работниците, които виждате, до един са постъпили доброволно — срещу солидно заплащане — а Актьорският синдикат не би ни позволил употребата на камшици дори ако хората подпишат петиция. Разрешават ни само да плющим с тях във въздуха.
— Какъв е този Актьорски синдикат?
— Тяхното обединение. Искате да видите машини, значи? Погледнете нагоре по хълма.
Той вдигна глава.
— Какво става там?
— Записваме всичко на видеозапис.
— И с каква цел?
— Когато свършим с работата, ще редактираме записа и ще го пуснем отзад напред. Ще го наречем „Построяването на Великата пирамида“. Голям смях ще падне от него — а и доста пари. Вашите историци от доста време си блъскат главите над тази загадка. Това ще ги направи малко по-щастливи. Реших, че Б.С.М.Н. ще свърши по-добра работа.
— Б.С.М.Н.?
— Брутална Сила и Масово Невежество. Вижте ги само тези мързеливци с чуковете — блъскат докато камерата ги следи, но обърне ли се в друга посока, веднага лягат. Докато приключим със заснемането ще започнат да падат като круши. Но никой не се оплаква — това е първият земен филм от много време. Всички са много развълнувани.
Дос Сантос разглеждаше оголените зъби на Червената перука и изпъкналите възли от мускули под очите й. После погледна към пирамидата.
— Вие сте безумци! — обяви той.
— Не — спря го с ръка Червената перука. — Изкуството може да бъде не само съзидателно, но и разрушително. Мисля, че те се опитват да постигнат второто. Той е като Калигула. Сега вече разбирам защо.
— Благодаря.
— Няма защо. Артистът е човек, който върши работата си с любов.
— Любовта е негативна форма на омразата.
— „Аз умирам, Египет, умирам“ — изрецитира Елен.
Миштиго се разсмя.
— Вие сте костелив орех, Номикос — рече той. — Но не сте незаменим.
— Опитайте се да уволните някой наш служител — особено мен.
— Може да се окаже по-лесно, отколкото предполагате.
— Ще видим.
— Ще видим.
Обърнахме се отново към Великата 90-процентова пирамида на Хеопс/Кхуфу. Миштиго извади джобния секретар и се зае с бележките.
— Бих предпочел да я разгледаме от това място — рекох. — Ако слезем долу, ще трябва да прекратим снимките и да загубим безценен материал. Тук сме анахронизъм. Можем да се приближим по време на почивката за кафе.
— Съгласен — кимна Миштиго. — Зная какво е анахронизъм, нали това ми е специалността. Но вече видях всичко, което ме интересуваше. Да се връщаме в хотела. Искам да разговарям с някой от местните. — Той помисли малко и добави. — В такъв случай, можем да посетим Сахара по-рано от предвиденото. Надявам се, че все още не сте подхванали разглобяване и на паметници като Луксор, Карнак и Долината на царете?
— Все още не.
— Добре. Да побързаме тогава.
— Хайде да тръгваме — подметна Елен. — Горещината е непоносима.
Обърнахме се и поехме.
— Вярно ли е всичко, което каза? — попита ме Даяна, докато вървяхме обратно.
— Щом съм го казал.