— Как можеш да мислиш за подобни неща?
— На гръцки, естествено. А после ги превеждам на английски. Много ме бива.
— Кой си ти?
— Озимандиас. Вгледайте се в делата ми, всемогъщи, и тръпнете.
— Не съм всемогъща.
— А аз пък се чудех… — и си тръгнах, оставайки я с озадачено изражение на лицето.
— Трябва да ви предупредя за боадилите — казах аз.
ГЛАВА 5
Нашата малка фелука се плъзгаше безшумно по трепкащата водна повърхност на канала, прокаран към великите колонади на Луксор. Миштиго седеше с гръб към мен. Зяпаше колоните и диктуваше бележките си с безстрастно изражение.
— Къде ще слезем на брега? — попита той.
— На около миля по-нататък. Мисля, че трябва да ви предупредя за боадилите.
— Зная какво е боадил. Нали ви казах, че съм изучавал вашия свят.
— Хъм. Едно е да четеш за тях…
— Аз съм виждал съм боадили. В зоологическата градина на Талер има четири екземпляра.
— …а друго е видиш танк с очите си.
— В компанията на Хасан и вашата ние сме като плаващ арсенал. Преброих три гранати на колана ви и четири на неговия.
— Гранатата е безполезна, когато боадилът е наблизо. Ако пък е далеч, може и да не го оцелите. Движат се много бързо.
Най-накрая се обърна.
— И какво използвате?
Пъхнах ръка в галабията (беше ми хрумнало да се облека според местните обичаи) и извадих оръжието, които винаги нося, когато обикалям по тези места.
Той го огледа.
— Какво е?
— Картечен пистолет. Зареден е с мета-цианидни куршуми — ударната сила достига един тон на квадратен сантиметър повърхност. Не е съвсем точен, но това не е необходимо. За модел е използвано едно оръжие от двадесети век, което се наричало шмайзер.
— Не ми изглежда удобен. Ще спре ли боадил?
— Ако имаме късмет. Имам още няколко в сандъка. Искате ли?
— Не, благодаря. — Той се замисли. — Добре, разкажете ми за боадилите. Май наистина не им обърнах внимание в зоологическата градина, а и всичките се бяха потопили под водата.
— Ами… Главата им е като на крокодилите, но по-голяма. На дължина достигат десет-дванадесет метра. Способни са да се свиват на кълбо, от което стърчи само зейнала паст с редове от остри зъби. Еднакво бързи както на сушата, така и във водата — имат и безброй малки крачета от двете страни на…
— Колко крака? — прекъсна ме той.
— Хъм. Да ви кажа честно, никога не съм ги броил. Само за миг. — Ей, Джордж — обърнах се аз към мястото, където видният земен биолог се търкаляше под сянката на широкото платно. — Колко крака има боадилът?
— А? — той завъртя глава към нас.
— Попитах: Колко крака има боадилът?
Той се изправи, протегна се леко и се приближи до нас.
— Боадилите — поде, като зарови пръст в ухото си и взе да човърка нещо вътре — са от клас „земноводни“, макар все още да се спори по този въпрос. Но дали са от разред „крокодили“, подразред „собствен“, или са от разред „люспести“, семейство „неопода“ — както един мой талерски колега предлага полу-на шега — това все още не знаем със сигурност. Лично аз винаги съм ги оприличавал на мезозойските фитозаври, както са ги рисували художниците във времето преди Тридневната война, само че с по-голям брой крака и по-едър ръст. Все пак мисля, че са най-близо до крокодилите.
Той се облегна на перилата и зарея поглед в трепкащата вода.
Едва сега разбрах, че е приключил с изказването.
— Та колко крака имат? — попитах отново.
— А? Крака? Никога не съм ги броил. Ако имаме късмет, може и да ни се отдаде случай. Наоколо е пълно с боадили. Имах един малък, но не изкара дълго.
— Какво стана с него? — попита Миштиго.
— Изяде го мегаптицечовката.
— Мегаптицечовка?
— Като обикновената птицечовка, но триметрова и с големи остри зъби — обясних му аз. — Досега са ги срещали не повече от три-четири пъти. Живеят в Австралия. Нашата я заловихме по щастлива случайност. Няма да просъществуват дълго — става дума като вид. За разлика от боадилите. Те са всеядни млекопитаещи и яйцата им са лесна плячка за хищниците. Може би са случайно явление.
— Може би — съгласи се Джордж и закима мъдро. — А може би не.
Миштиго поклати озадачено глава.
Междувременно Хасан беше разглобил частично своя робот-голем — Ролем — и се ровеше в контролното табло. Елен се беше отказала от рисуването със синтакварели и се печеше на слънце. Червената перука и Дос Сантос заговорничеха в другия край на лодката. Тези двамата никога не се срещат случайно, винаги по назначение. Фелуката продължаваше да се плъзга по блестящата водна повърхност на канала, достигащ чак до великите колонади на Луксор и аз реших, че вече е време да спрем на брега и да се разходим сред гробниците и полуразрушените храмове.